Подвизите му в гимназията бяха легендарни. Съблазнил бе и кралицата, и краля на абитуриентския бал, но единствено с цел да ги раздели, защото нямаше по-нарцистична двойка от тях в училището.
— Невероятно — възхити се искрено Тракслър при следващата им среща. — Не бях очаквал от теб такова богато въображение.
И докато Грейсън Толивър би се обидил, Главореза го прие като комплимент. А след като Главореза бе тъй забележително човешко същество, минаваше му през ума да запази името дори след като тайната операция приключеше.
Благодарение на Тракслър всичките му истории влязоха в официалното му досие. Сега, ако някой искаше да удостовери лъжите, сипани от него, те бяха там, черно на бяло.
А историите ставаха все по-фантасмагорични.
— Когато майка ми бе подложена на Прибиране, реших да стана напълно неприемлив — разправяше той на хората. — Но Бурята не ми даваше статуса, и туй то. Все ме пращаше на психотерапия и бърникаше нанитите ми. Мислеше си, че ме познава по-добре от мен самия, и ми повтаряше, че всъщност не искам да съм неприемлив, бил съм просто объркан. Накрая трябваше да извърша нещо голямо, та да докажа правотата си. Така че откраднах неконтролирана кола и с нея блъснах един автобус от мост. Двайсет и девет души изпаднаха във временна смърт. То се знае, имам да плащам за съживяването им още години напред, но пък си струваше, защото получих каквото желаех. Сега ще си стоя неприемлив, докато не изплатя всички онези съживявания.
Беше завладяваща измислица, която неизменно впечатляваше аудиторията му. И никой не можеше да я опровергае, защото агент Тракслър бързо я вмести в дигиталната му биография. Тракслър стигна дотам, че създаде цяла история за падналия автобус и несъществуващите жертви. Дори разшири прякора на Главореза със съответстваща ирония. Кръсти го Главореза от моста. В свят, в който никой — дори неприемливите — не предизвикваше умишлено изпадането на хора във временна смърт, историята бързо се превърна в местна легенда.
Той прекарваше дните си да се размотава по места, посещавани от неприемливи, разпространяваше измишльотините си и залагаше стръв, като твърдеше, че му е нужна работа, и то не конвенционална, а такава, при която би могъл да си изцапа ръцете.
Излязъл навън в широкия свят, взе да свиква с подозрителните погледи от минувачи. С начина, по който продавачите го дебнеха, сякаш щеше да открадне нещо. Как някои хора пресичаха улицата, та да не вървят по един и същ тротоар с него. Намираше за странно, че светът е свободен от предубеждения, освен що се отнасяше до неприемливите — а повечето от тях си мечтаеха останалото човечество да бъде техен колективен враг.
„Откачалки“ не беше единственият клуб УУЖАС в града — имаше ги много и всеки пресъздаваше конкретен знаков исторически период. „Туист“ бе в духа на Дикенсова Англия, „Бенедиктс“ беше в колониален мерикански стил, „Морг“ беше пълен с евроскандинавски викингски препратки. Грейсън обикаляше различните клубове и постепенно придоби умения да се изявява в тях и да печели уважение сред неприемливите.
Най-тревожещо от всичко бе, че на Грейсън всичко това започваше да му харесва. Никога преди не бе разполагал с официалното позволение да върши нещо нередно — сега целият му живот бе изтъкан от нередности. Това го държеше буден нощем. Копнееше да поговори с Бурята за това, но знаеше, че тя не е в състояние да му отговори. Беше сигурен обаче, че го наблюдава. Камерите ѝ бяха из всички тези клубове. Непрестанният немигащ надзор на Бурята открай време бе утеха за него. Дори в най-самотните си моменти беше спокоен, че не е истински сам. Но сега нямото ѝ присъствие бе изнервящо.
Нима Бурята се срамуваше от него?
Измисляше си диалози наум, та да потушава страховете си.
„Изследвай тази нова своя страна с моята благословия — представяше си, че му казва Бурята. — Няма страшно, стига да помниш кой си в действителност и да не изгубиш себе си.“
„Ами ако аз наистина съм такъв?“ — питаше я той. Но дори и въображаемата Буря нямаше отговор на този въпрос.
Името ѝ беше Пюрити Виверос и беше от най-изявените неприемливи. За Грейсън бе ясно, че тя има голямо червено „Н“ в документа си за самоличност, и то не като следствие от неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Тя бе екзотична. Косата ѝ бе не просто бяла, а лишена от всякакъв пигмент, а скалпът ѝ бе инжектиран с фосфоресциращи бои във всякакви цветове, което караше краищата на кичурите ѝ да искрят като фиброоптични влакна.