Пюрити го срита под масичката достатъчно силно, че да активира нанитите му за болка. Това го накара да млъкне.
— Благодаря — рече Пюрити. — Омитай се сега.
Пазачът се озъби, излезе от килията и отново ги заключи.
Пюрити се обърна към Грейсън.
— Трябва да си доста тъп — посочи. — Това с виното беше намек за нас.
При по-внимателен оглед се оказа, че на бутилката е написано предупреждение за биоопасност. Явно бе предназначено за още по-тъпи от него клиенти, предположи той.
Пюрити отвъртя капачката и килията мигом се изпълни с остра химическа воня, от която очите на Грейсън се насълзиха.
— Какво ти казах! — възкликна Пюрити. Затвори бутилката и я остави за финала на вечерята. — Ще измислим какво да правим със съдържанието, след като се наядем. Не знам за теб, но аз умирам от глад.
Докато се хранеха, тя говореше с пълна уста, бършеше устни с ръкава си и удавяше всичко в кетчуп. Беше точно типът кошмарно гадже, за което родителите му биха го предупредили, ако изобщо ги бе грижа. Много му хареса, че е такава. Тя бе истинска антитеза на предишния му живот!
— Е, с какво се занимаваш? — поинтересува се момичето. — Искам да кажа, когато не се шляеш по клубове. Ходиш ли на работа, или просто цицаш Бурята като половината загубеняци, които се наричат неприемливи?
— За момента разчитам на Гарантирания основен доход — каза ѝ той. — Но това е само защото съм нов в града. Още си търся работа.
— И твоето Облаче не е успяло да ти намери нищо?
— Моето кое?
— Надзорника ти от Облака, тъпчо. Облачетата обещават работа на всеки, който я иска, как така ти още търсиш?
— Моето Облаче е некадърник — заяви Грейсън, защото предполагаше, че подобно изявление е в стила на Главореза. — Мразя го.
— Защо ли не съм изненадана?
— Бездруго не искам работата, дето ИВ ще ми даде. Искам такава, която да ме устройва.
— И каква точно би те устроила?
Сега бе негов ред да ѝ отправи палава усмивка.
— Такава, от която кръвта ми ще закипи. Каквато Облачето ми изобщо не би ми предложило.
— Момчето с очи на невинно кутре си търси белята — подразни го Пюрити. — Чудя се какво ли ще направи, като я намери.
Тя облиза устни, а после ги обърса с ръкава си.
Виното се оказа някакъв вид киселина.
— Флуоро-флеровиева, ако не се лъжа — каза Пюрити. — Това обяснява пластмасовата бутилка. Вероятно е тефлонова, защото химикалът би проял всичко друго.
Изсипаха течността в основата на няколко от решетките на килията. Киселината започна да прояжда желязото, вдигнаха се зловонни пари, които натовариха лечебните нанити в дробовете им. За по-малко от пет минути успяха да изкъртят решетките и да избягат.
В затворническия блок цареше истинска лудница. Сега, след като повечето от „арестантите“ се бяха нахранили и се бяха изтръгнали от плен, се бяха заели да разнебитят мястото. Пазачи ги гонеха, те гонеха пазачите. Имаше престрелки с храна и юмручни боеве. При схватка на някого с пазачите, пазачите неизменно губеха, без значение колко яки изглеждаха и колко добре бяха въоръжени. Накрая половината от тях се озоваха заключени в килии и станаха обект на подигравки от страна на неприемливите. Останалият персонал заплашваше да повика някаква част, наречена „национална гвардия“, за да потуши бунта. Голяма веселба падаше.
Накрая Грейсън и Пюрити успяха да се доберат до офиса на коменданта. Изритаха самия комендант оттам и в мига, в който вратата бе заключена, Пюрити подхвана отново започнатото в килията.
— Тук достатъчно уединено ли ти е? — попита го, но не изчака отговор.
Пет минути по-късно — когато бе докарала Грейсън до възможно най-безпомощно състояние — тя размени ролите.
— Ще ти кажа тайна — прошепна в ухото му. — Ти не се озова по случайност в моята килия, Главорез. Аз го уредих.
Сякаш от нищото в ръката ѝ се материализира нож. Той мигом започна да се бори, но напразно. Бе по гръб, неспособен да помръдне — тя го бе приковала. Притисна върха на ножа към голите му гърди, точно под гръдната кост. Един тласък нагоре би пронизал сърцето му.
— Не мърдай, че току-виж ръката ми се отплеснала.
Той нямаше избор. Бе оставен напълно на нейната милост. Ако наистина бе неприемлив, щеше да предвиди такъв развой на събитията, но се оказа твърде доверчив.
— Какво искаш?
— Въпросът не е аз какво искам, а ти какво искаш — отвърна тя. — Знам, че подпитваш наоколо за работа. Истинска работа. Такава, дето да ти разтупка сърцето, както се изразяваш. Така че приятелите ми насочиха вниманието ми към теб.