Тя се вгледа в очите му, сякаш се опитваше да разчете нещо там, после стисна още по-здраво ножа.
— Ако ме убиеш, просто ще бъда съживен — припомни ѝ той. — А теб ИВ ще те перне през ръцете.
Тя увеличи натиска върху ножа. Той изпъшка. Уплаши се, че тя ще го вкара до дръжката, но всъщност той само леко одраска кожата му.
— Кой е казал, че искам да те убивам?
После отдръпна ножа, докосна малката раничка на гърдите му и лапна пръста си.
— Просто исках да се уверя, че не си робот — обясни. — Бурята ги използва да ни шпионират, знаеше ли това? Ето как Бурята вижда на места, където няма камери. Роботите взеха да изглеждат все повече като истински хора. Но кръвта им си остава на вкус като машинно масло.
— А моята какъв вкус има? — осмели се да попита Грейсън.
Тя се наведе по-близо към него.
— На живот — прошепна в ухото му.
През останалата част от вечерта до затварянето на клуба Грейсън Толивър, наричан още Главореза от моста, изживя зашеметяващо разнообразие от онова, което животът имаше да предложи.
19.
Острите ножове на собствената ни съвест
Често размишлявам за онзи ден след един век, когато човешкото население ще достигне лимита си. Обмислям какво трябва да се случи през годините, водещи към него. Има само три възможни алтернативи. Първата е да наруша клетвата си да предоставям лична свобода и да огранича ражданията. Тази няма да се получи, защото съм неспособна да наруша клетва. Тъкмо това е причината да полагам толкова малко клетви. Ето защо установяването на лимит над раждаемостта не е вариант.
Втората възможност би била да се намери начин за разширяване на човешкото присъствие извън Земята. Междузвездно решение. На пръв поглед изглежда очевидно, че най-добрият изпускателен клапан срещу свръхнаселение би бил да се натоварят милиарди хора и да се пратят в друг свят. Само че всички опити да се колонизира някоя друга планета — Луната ни, Марс или дори орбитална станция, доведоха до невъобразими катастрофи, които бяха изцяло извън мой контрол. Имам основания да вярвам, че нови опити в тази посока ще претърпят същия крах.
Тъй че, след като човечеството е пленник на Земята, а раждаемостта не може да бъде занижена, остава само една перспективна алтернатива за решаване на проблема с населението… и тази алтернатива никак не е приятна.
В момента в света има 12 187 Косачи, като всеки подлага на Прибиране пет души седмично. Ала за да се стигне до нулев прираст на населението, след като човечеството достигне точката на насищане, ще са необходими 394 429 Косачи, като всеки от тях трябва да прибира по сто души на ден.
Не е свят, който бих искала да видя… но мнозина от Косачите биха приветствали такъв.
И те ме плашат.
Бе минала седмица от срещата им с Косач Константин, а нито Цитра, нито Мария бяха извършили и едно Прибиране. Отначало Цитра помисли, че отдих от всекидневното Прибиране би ѝ се отразил добре. Никога не бе изпитвала удоволствие от забиването на нож или дърпането на спусъка на огнестрелно оръжие, не ѝ беше приятно да вижда как светлината напуска очите на поелия от нея смъртоносна отрова, но това да си Косач променяше човека. През първата година от пълноправната ѝ дейност като Косач бе стигнала до неохотно примирение с тази професия, която я беше избрала. Изпълняваше Прибирането със състрадание, вършеше си работата добре и бе започнала да се гордее с това.
И Цитра, и Мария взеха да отделят все повече време да водят записки в косаческите си дневници — макар че без Прибиране имаше все по-малко материал за писане. Все още „странстваха“, както се изразяваше Мария, от град на град, никъде не се задържаха повече от ден-два и никога не планираха накъде ще поемат, докато не стегнеха багажа си. Цитра установи, че дневникът ѝ започва да прилича на пътепис.
Онова, за което Цитра не пишеше, бе цената, която тялото на Косач Кюри плащаше в следствие на бездействието им. Без ежедневния лов, който я държеше във форма, тя бе започнала да се раздвижва по-бавно сутрин, мислите ѝ се отплесваха, докато говореше, и сякаш постоянно бе уморена.
— Може би ми е време за подмладяване — сподели тя с Цитра.
Мария никога преди не бе споменавала за подмладяване. Цитра не знаеше как да го тълкува.
— На каква възраст би искала да се върнеш?
Косач Кюри се престори, че разсъждава по въпроса, сякаш не го бе обмисляла от известно време насам.
— Може би бих се спряла на трийсет или трийсет и пет.
— Ще запазиш ли косата си сребриста?