— Не горя от нетърпение да подложа някого на Прибиране пред публика, която си е платила — призна Цитра на Мария, когато се регистрираха в хотел в Уичита.
— Те плащат за представлението, мила — посочи Мария. — Не знаят, че ще има Прибиране.
— Да, но все пак Прибирането не бива да служи за развлечение.
Устните на Мария се извиха в самодоволна усмивка.
— Можеш да виниш единствено себе си за това. Така е, като позволяваш на субектите си да избират как да бъдат прибрани.
Мария най-вероятно беше права. Цитра трябваше да се смята за щастливка, че нито един от другите ѝ субекти не пожелаваше Прибирането му да се превръща в публично зрелище. Може би, когато животът се върнеше към нормалното, тя щеше да определи разумни параметри относно типа смърт, който субектите ѝ можеха да избират.
Около половин час след пристигането им в хотелския апартамент на вратата се почука. Поръчали бяха румсървис, така че Цитра не се изненада, макар да пристигаше по-бързо от очакваното. Мария беше под душа и докато излезеше, храната идеше да е изстинала.
Ала когато Цитра отвори вратата, видя пред себе си не хотелски служител с обяда, а млад човек приблизително на нейната възраст. По лицето му личаха козметични проблеми, каквито нямаше никой в съвременната епоха. Зъбите му бяха криви и жълти, кожата му бе осеяна с малки гнойни пъпки, готови да изригнат. Носеше безформена кафява риза и панталони, които оповестяваха пред света, че той отхвърля условностите на обществото — не с крещящия патос на неприемливите, а в тихия осъдителен дух на тоналист.
Цитра мигом осъзна грешката си и за част от секундата прецени ситуацията. Лесно бе да се дегизираш като тоналист — тя самата го бе правила веднъж, за да не бъде засечена. В ума ѝ нямаше съмнение, че това е предрешен нападател, дошъл да ги ликвидира. Не носеше оръжие у себе си, нито можеше да грабне такова с едно пресягане. Би могла да се защитава единствено с голи ръце.
Той се усмихна и показа още от неприятните си зъби.
— Здравей, приятелко! Знаеше ли, че Великият камертон зазвуча за теб?
— Не приближавай! — изрече тя.
Но той не я послуша. Направи крачка напред.
— Един ден ще резонира за всички нас!
После посегна към калъф, висящ на кръста му.
Цитра инстинктивно направи движение с голямата скорост и съвършената бруталност на Бокатор. Стана толкова светкавично, че преди да е успяла да помисли, усети резониращ отзвук на счупена кост, далеч по-отчетлив от този на всякакъв си там Велик камертон.
Той бе на пода и виеше от болка, а ръката му бе счупена в лакътя.
Тя коленичи да разгледа калъфа му, та да види каква точно смърт ѝ бе замислил. Оказа се пълен с памфлети. Лъскави памфлети, прославящи добродетелите на тонализма.
Човекът не беше нападател. Беше точно какъвто изглеждаше — тоналист фанатик, пробутващ абсурдната си религия.
Сега Цитра се чувстваше виновна заради пресилената си реакция и ужасена от безпощадните си контрамерки при неговата неканена поява.
Приклекна до него, докато той се гърчеше на земята и крещеше от болка.
— Не мърдай — посъветва го. — Остави нанитите да си свършат работата.
Той поклати глава.
— Нямам нанити против болка — прошепна. — Всичките са отстранени.
Това я свари неподготвена. Знаеше, че тоналистите вършат чудати неща, но не си бе представяла, че ще стигнат до такива крайности, до такъв мазохизъм, че да отстранят нанитите си против болка.
Той я гледаше с разширени очи като заслепена от фарове сърна.
— Защо го направи? — изхлипа насреща ѝ. — Аз само исках да те просветля…
И тогава, точно в най-неподходящия момент, Мария излезе от банята.
— Какво означава това?
— Тоналист е — заобяснява Цитра. — Помислих, че…
— Знам какво си помислила — прекъсна я Мария. — И на мен щеше да ми хрумне същото. Но аз по-скоро бих го проснала в безсъзнание, вместо да му троша лакътя. — Тя скръсти ръце и погледна надолу към двамата. Изглеждаше повече нервирана, отколкото съпричастна, твърде нетипично за нея. — Учудена съм, че хотелът позволява на тоналисти да си предлагат „религията“ като амбулантни търговци от врата на врата.
— Не позволяват — отвърна тоналистът с пресекващ от болката глас, — но ние все пак го правим.
— Е, да, такива сте вие.
Накрая той събра две и две.
— Вие… вие сте Косач Кюри. — После се обърна към Цитра. — Вие също ли сте Косач?
— Косач Анастасия.
— Не бях виждал досега Косачи без робите им. Дрехите ви… същия цвят като робите ли имат?
— Така е по-лесно — отвърна Цитра.