Мария въздъхна, без да проявява интерес към неговите откровения.
— Ще ида да донеса лед.
— Лед ли? — учуди се Цитра. — За какво?
— Той е лек от Епохата на смъртните срещу подуване и болка — обясни и пое към автомата за лед в коридора.
Тоналистът бе спрял да се гърчи, но още дишаше тежко.
— Как се казваш? — попита го Цитра.
— Брат Макклауд.
„Ами как иначе — помисли си Цитра, — те всички там са някакви братя и сестри.“
— Искрено съжалявам, брат Макклауд. Мислех, че си дошъл да ни нападнеш.
— Това, че тоналистите са против Косачите, не означава, че ви желаем злото — протестира той. — Желаем да ви просветлим, също както го искаме за всички други. Може би повече, отколкото за всички други. — Погледна своята подуваща се ръка и изпъшка.
— Не е толкова страшно — рече Цитра. — Оздравителните нанити ще…
Той поклати глава.
— Да не искаш да кажеш, че си махнал и оздравителните си нанити? Законно ли е изобщо това?
— Уви, да — отговори ѝ Мария, върнала се с леда. — Хората имат право да страдат, ако така изберат. Няма значение колко назадничаво е.
После отнесе кофичката с лед в малката кухничка, за да приготви нещо като компрес.
— Може ли да ви попитам нещо? — обади се брат Макклауд. — Щом сте Косачи и във всяко отношение стоите над закона, защо ме нападнахте? От какво се боите?
— Сложно е — отвърна кратко Цитра, тъй като нямаше желание да обяснява заплетената им ситуация.
— Би могло да стане просто — увери я той. — Просто се откажете от Косачите и последвайте пътя на тонализма.
Цитра за малко не прихна. Макар и измъчван от болка, той си знаеше неговото.
— Бях веднъж в тоналистки манастир — призна тя. Това като че го зарадва и го поразсея от страданието му.
— Чу ли мелодията?
— Ударих камертона на олтара — каза му. — Помирисах мръсната вода.
— Пълна е с болести, които някога са убивали хората — поясни той.
— Така чух, да.
— Някой ден тя отново ще убива хората!
— Искрено се съмнявам — отсече Мария, като се върна с леда, изсипан в пластмасово пликче за боклук.
— Не се съмнявам, че вие се съмнявате — парира я той.
Мария изхъмка неодобрително, после коленичи до него и притисна пликчето с леда към подутия му лакът. Той направи гримаса, а Цитра помогна да го задържат на място.
Той дълбоко пое дъх няколко пъти, докато свикне със студа и болката, после заговори:
— Принадлежа към Ордена на тоналистите тук, в Уичита. Трябва да дойдете да ни посетите. Да ми се отплатите за онова, което ми причинихте.
— Не се ли боиш, че ще те подложим на Прибиране? — подхвърли Мария презрително.
— Вероятно не — предположи Цитра. — Тоналистите не ги е страх от смъртта.
Но брат Макклауд я поправи:
— Страх ни е от нея — каза той. — Но приемаме страха си и се възвисяваме над него.
Мария се изправи, изгубила търпение.
— Вие, тоналистите, си въобразявате, че сте мъдреци, но цялата ви система от вярвания е скалъпена. Не е нищо друго освен удобна компилация от откъслечни канони на религиите през Епохата на смъртните. Дори не сте подбрали добрата част от тях. Съшили сте всичко некадърно в грозна шарения. И единствено вие самите намирате някакъв смисъл и логика в нея.
— Мария! Вече счупих ръката му, не е нужно и да го обиждаме.
Но Мария вече твърде много бе набрала скорост, та да се спре.
— Наясно ли си, Анастасия, че съществуват поне сто различни тоналистки култа и всеки си има свои правила? Хванали са се за гушите в спор дали божественият тон е сол диез или ла бемол и дори не могат да се споразумеят дали да нарекат това въображаемо тяхно божество „Великата вибрация“, или „Великият резонанс“. Тоналистите си отрязват езиците, Анастасия! Сами се ослепяват!
— Това го вършат екстремистите — уточни брат Макклауд. — Повечето не са такива. В моя орден не го правим. Ние сме от Локрианския орден. Най-екстремното, което вършат локрианците, е да си премахнат нанитите.
— Не може ли поне да повикам линейка дрон да те откара в оздравителен център? — попита го Цитра.
Той отново поклати глава.
— Имаме лекар в манастира. Той ще се погрижи. Ще постави ръката ми в гипс.
— В какво?
— Вуду — поясни Мария. — Древен ритуал за лечение. Обвиват ръката в гипс и я оставят така с месеци. — После отиде до дрешника, взе дървена закачалка и я прекърши наполовина. — Ето, ще ти направя шина. — Обърна се към Цитра, предугадила въпроса ѝ. — Още вуду.
Тя надра една калъфка на ивици и овърза пречупената закачалка около ръката му, за да ѝ попречи да се движи, после с друга ивица плат прикрепи и пликчето с леда.