— Защо забърка Тайгър?
Ранд се подсмихна и се приведе над леглото.
— Не го ли чу? Превръщам го в Косач.
— Лъжеш.
— Не лъжа. — И отново пусна усмивка. — Е, може би само мъничко.
— Не може да са и двете. Или е истина, или е лъжа.
— Там ти е проблемът на теб, Роуан. Не виждаш нюансите помежду.
И тогава той осъзна нещо.
— Косач Брамс работи за теб!
— Чак сега се сети, а? — Тя приседна на леглото. — Знаехме, че ако той подложи баща ти на Прибиране, рано или късно ще го погнеш. Наистина е ужасен Косач, но пък беше лоялен към Годар. Разплака се с истински сълзи на радост, като ме видя жива. А след като ти го унижи така жестоко, на драго сърце прие да стане примамката, с която да те хвана.
— Тайгър смята, че идването ми тук е станало по негова идея.
Ранд сбърчи нос с почти флиртаджийски маниер.
— Това беше лесната част. Казах му, че трябва да му намерим спаринг-партньор, някой на неговата възраст и с неговите размери. „А защо не Роуан Дамиш?“, предложи той. „О, каква фантастична идея!“, възкликнах мигом. Със сигурност не е най-острият меч в арсенала, но пък е много искрен. Чак да те трогне.
— Ако посегнеш на него, кълна се…
— Какво се кълнеш? Предвид сегашната ти ситуация, нищо друго не можеш да направиш, освен да се кълнеш.
Тя измъкна кинжал от робата си. Дръжката му бе от зелен мрамор, а острието бе черно и лъскаво.
— Забавно би било да изрежа сърцето ти още сега — подхвърли, но вместо това прокара острието по свода на стъпалото му. Не толкова силно, че да го разкървави, но с достатъчно натиск, та да накара пръстите му да се сгърчат. — Ала изрязването на сърцето ти ще трябва да почака… Подготвила съм ти толкова много преживявания преди това!
Часове наред Роуан не можеше да прави нищо, освен да мисли за ориста си — сам на легло, което по принцип би трябвало да е удобно, но ако си вързан за него, го усещаш като дъска с гвоздеи.
И тъй, беше в Тексас. Какво знаеше той за региона Тексас? Не много, което би могло да му помогне. Опознаването му не бе част от неговото обучение, а за Белязаните региони в училище не се преподаваше, освен ако някой не бе решил специално да ги изучава. За тях имаше само най-обща информация и бе чувал носещите се слухове.
В домовете в Тексас нямаше камери на Бурята.
Автомобилите в Тексас не се управляваха сами, освен ако не се наложеше.
Единственият закон в Тексас бе този на собствената съвест.
Някога бе познавал момче, преместило се от Тексас. Носеше високи обувки, широкопола шапка и колан с тока, която би спряла снаряд.
— Там въобще не е така скучно — казало бе момчето. — Можем да си имаме всякакви екзотични домашни любимци и опасни породи кучета, които са забранени на други места. И оръжия! Огнестрелни и хладни, каквито навсякъде другаде могат да имат само Косачите, там са достъпни за всички. То се знае, от хората не се очаква да ги използват, но те го правят понякога.
Това обясняваше защо в Тексаския регион имаше най-много случайни прострелвания и осакатявания от мечки, гледани като домашни любимци.
— Освен това в Тексас нямаме неприемливи — похвалило се бе момчето. — Всеки нещастник, който излезе от контрол, просто бива натирен.
Също така не се предвиждаше наказание за причинителите на временна смърт — само принуда да се изправиш пред възмездието на жертвата, след като бъде съживена, а това си беше доста добър заместител.
По мнението на Роуан Тексаският регион бе прегърнал старите си корени и бе избрал да имитира Дивия запад, също както тоналистите имитираха религиите от Епохата на смъртните. Накратко, Тексас бе взел най-доброто от двата свята — или най-лошото, зависеше от гледната точка. Имаше предимства за храбрите и упоритите, но налице бяха и куп възможности човек напълно да си обърка живота.
Ала както във всеки друг Белязан регион, никой не бе принуждаван да стои там. „Не ти ли харесва, прав ти път“ бе неофициалният девиз на всички Белязани региони. Мнозина си тръгваха, но пък и много други пристигаха, така че се формираше население, на което нещата му харесваха каквито са.
Изглежда единственият човек в Тексас, който не можеше да върши каквото му скимне, беше Роуан.
По-късно същия ден двама телохранители дойдоха за него. Не бяха от Гвардията на Острието, а просто здравеняци наемници. Когато го развързаха, Роуан обмисли възможността да ги отстрани от пътя си. Можеше за секунди да ги просне в безсъзнание на пода, но се отказа да го прави. Всичко, което му бе известно за живота му като пленник, бяха размерите на тази стая. По-разумно бе да се осведоми за местоположението си, преди да направи опит за бягство.