— Трябва възможно най-дълго да държим Бурята на тъмно — обясни Пюрити. — Не бива да знае, че нещо ще става, преди да е вече факт.
Пюрити държеше не само Бурята на тъмно, а и самия Грейсън.
— Имаш си своята роля в това, друго не ти трябва да знаеш — заяви му, като настоя, че колкото по-малко хора са наясно с цялостната картина, толкова по-малко ще са и възможните засечки.
А ролята на Грейсън бе дотолкова проста, че беше чак обидно. В конкретен момент трябваше да създаде смут в началото на пряка до театъра. Целта бе да привлече трите камери на Бурята и така временно да остави пряката без наблюдение. Докато камерите оценяваха ситуацията с Грейсън, Пюрити и неколцина други от екипа щяха да се вмъкнат през страничната врата на театъра. Останалото си оставаше загадка за Грейсън.
Ако можеше да види цялата картина, ако знаеше какво ще вършат там Пюрити и хората ѝ, би имал по-ясна представа за възможностите си да предотврати атентата и да защити Пюрити от последиците при провала на мисията. Ала без да знае плана, можеше само да чака развитието на събитията и някак да се постарае да ограничи щетите.
— Изглеждаш нервен, Главорез — отбеляза Пюрити, когато тръгнаха от апартамента ѝ същата вечер. Беше въоръжена единствено с непроследяван телефон и кухненски нож, пъхнат в дебелото ѝ палто и вероятно предназначен не за Косачите, а за някой, който би ѝ се изпречил на пътя.
— А ти нима не си? — побърза да попита той.
Тя поклати глава и се усмихна.
— Развълнувана съм. Боцкат ме иглички по цялото тяло. Харесва ми усещането.
— Това са просто нанитите ти, опитват се да ти смъкнат адреналина.
— Нека си се опитват.
Пюрити бе дала на Грейсън ясно да разбере колко силно вярва, че ще се справи със задачата. Но явно не чак толкова, защото налице бе и резервен план.
— Помни, Катила ще контролира цялата операция от покрив — предупреди го тя. — Каквото и разсейване да организираш, трябва да е достатъчно мащабно и да включва повече хора, за да привлече вниманието и на трите камери. Ако не се получи, Катила ще ти се притече на помощ.
Катила бе прекарал почти цял век в овладяване на стрелбата с прашка. Отначало Грейсън предположи, че той просто ще извади камерите от строя, ако не се обърнат към него, но пък нямаше как да постъпи така, защото щеше да извести Бурята, че нещо не е на ред. Не, резервният план беше премахване на самия Грейсън.
— В случай, че не се справиш, Катила ще ти запрати към мозъка достатъчно голям речен камък — зае се да описва Пюрити не само без капка угризение, но с наслада. — Всичката кръв и суматохата непременно ще обърнат към теб и трите камери!
Последното, което искаше Грейсън, бе да бъде изваден от уравнението в критичния момент, а после да се събуди в съживителен център няколко дни по-късно и да научи, че Косачите Кюри и Анастасия са били ликвидирани.
С Пюрити се разделиха няколко пресечки преди театъра и Грейсън се отправи към мястото, където трябваше да изпълни сценка за камерите на Бурята. Не бързаше да пристигне там, защото щеше да е подозрително, ако подрани и чака. Затова обходи квартала и се мъчеше да измисли какво да направи. Хората или го игнорираха, или го избягваха. Свикнал беше с това, откакто прие новата си самоличност, но тази вечер всички очи се набиваха на вниманието му — не само тези на минувачите, но и електронните. Те бяха навсякъде. В домовете и офисите камерите на Бурята бяха ненатрапчиви, но тук, на улицата, нямаше никакъв опит да бъдат прикрити. Накланяха се и се въртяха, гледаха ту в една посока, ту в друга. Фокусираха и даваха увеличение. Няколко бяха насочени към небето като че в състояние на размисъл. Какво ли бе не само да разполагаш с толкова много входяща информация, но и да имаш способността да я обработваш наведнъж? Да изживяваш света в перспектива, която простосмъртните не биха могли да си въобразят?
След като до отвличащия му маньовър остана една минута, той се обърна и се насочи към театъра. На минаване покрай кафене една от камерите на ръба на тентата му се извъртя да го погледне и той почти отклони поглед — не желаеше визуален контакт с Бурята от страх да не би тя да го съди за всичките му провали.
Гавин Блоджет рядко помнеше какво се е случило на улицата помежду службата и дома му — главно защото не се случваше нищо особено. Като толкова хора, подвластни на навиците си, той водеше лишен от усилия, но удобен живот, който не даваше признаци за промяна от векове насам. И това беше нещо добро. Та нали дните му бяха идеални, вечерите приятни, а сънищата му безметежни. Беше на трийсет и две и всяка година на рождения си ден връщаше възрастта си на трийсет и две. Нямаше желание да става по-стар. Нямаше и желание да се подмладява. Беше в разцвета на годините си и възнамеряваше да си остане там завинаги. Ненавистно му бе всичко, което го вадеше от рутината му. Затова, когато видя неприемливия да го гледа, ускори крачка с надеждата да го отмине и да си продължи по пътя. Но неприемливият кроеше други планове.