Както в повечето средища на тоналисти в онова, в което Грейсън Толивър се озова, бяха положени старания то да изглежда много по-старо, отколкото бе всъщност. В конкретния случай сградите бяха от тухли, обрасли с бръшлян. Ала тъй като бе зима, вейките бяха голи и сухи и повече приличаха на паяжини. Той влезе през дълга колонада с пергола, обградена от скелети на розови храсти. Вероятно бе много красиво през пролетта и лятото, но сега, в средата на зимата, картината бе в пълно съзвучие с душевното му състояние.
Първата жива душа, която видя, бе жена, облечена в типичното широко конопено расо на тоналистите. Тя го приветства с усмивка и обърнати нагоре длани.
— Трябва да говоря с брат Макклауд — каза той, припомнил си какво му беше поръчала Косач Анастасия.
— Ще трябва да получите позволение от курат Мендоса — отвърна тя. — Ще отида да го повикам.
Тя се отдалечи с тъй бавна крачка, че на Грейсън му идеше да я хване и побутне напред.
Когато курат Мендоса дойде, в неговата походка поне личеше някакво усещане за спешност.
— Дошъл съм да търся убежище — обясни Грейсън. — Казаха ми да питам за брат Макклауд.
— Да, разбира се — кимна човекът, сякаш всеки ден се обръщаха към него с подобни думи.
Съпроводи Грейсън до една от сградите и до стая в нея.
На нощно шкафче имаше запалена свещ. Първото, което куратът стори, бе да я загаси.
— Настанете се удобно — каза той. — Ще съобщя на брат Макклауд, че го чакате.
Затвори вратата, но не я заключи, като остави Грейсън на собствените му мисли с възможност да си тръгне, ако пожелае.
Стаята беше спартанска. Никакви удобства освен най-нужната мебелировка — легло, стол и нощно шкафче. По стените нямаше декорация освен железен камертон, окачен над леглото, със сочещи нагоре зъбци. Наричаха го двузъбец. Беше символът на тяхната вяра. В чекмеджето на нощното шкафче имаше конопено расо, а на пода — чифт сандали. Зад загасената свещ лежеше подвързан с кожа молитвеник с гравиран върху корицата двузъбец.
Беше място, изпълнено с покой. Умиротворяващо. Непоносимо.
Той бе преминал от света без събития на Грейсън Толивър към бурните крайности, белязали съществуването на Главореза от моста, а сега бе запокитен в недрата на скуката, заплашен да бъде погълнат от нея.
„Е, поне съм още жив“ — помисли си. Макар да не бе докрай сигурен, че това е повод за радост. Пюрити бе подложена на Прибиране. Не с подменено съзнание и ново местожителство, а окончателно мъртва. Нямаше я вече и въпреки ужасния ѝ замисъл той изпитваше болезнена мъка по нея. Копнееше да чуе предизвикателния ѝ глас. Бе се пристрастил към нейната хаотичност. Сега трябваше да се нагоди към живот без нея, към живот и без себе си, защото кой бе той сега?
Легна на леглото, което дори беше удобно, и чака може би половин час. Питаше се дали тоналистите не прилагаха към всички политика на изчакване също като Службата за неприемливи. Накрая чу скърцането на вратата. Вече бе късен следобед и светлината от прозорчето едва му позволяваше да види, че мъжът, застанал насреща му, бе само малко по-възрастен от него самия. На едната си ръка носеше нещо като твърд калъф.
— Аз съм брат Макклауд — представи се той. — Куратът прие молбата ти за убежище. Както разбрах, питал си лично за мен.
— Приятел ми поръча така.
— Може ли да попитам кой?
— Не може.
Той се подразни малко, но пропусна репликата.
— Ще ми покажеш ли поне документа си за самоличност? — И когато Грейсън се поколеба, брат Макклауд добави: — Който и да си, каквото и да си направил, няма да те предадем на Интерфейса на властта.
— Там вече със сигурност знаят, че съм тук.
— Да — съгласи се брат Макклауд, — но присъствието ти тук е въпрос на религиозна свобода. Бурята няма да се намеси.
Грейсън бръкна в джоба си и му подаде електронната си карта, на която още лъщеше яркото червено „Н“.
— Неприемлив — подхвърли тоналистът. — Все повече такива идват при нас напоследък. Е, Главорез, тук няма значение кой си.
— Това не е името ми…
Брат Макклауд го изгледа въпросително.
— Това още нещо, за което не желаеш да говориш ли е?
— Не, просто… не си струва усилието.
— Как да те наричаме тогава?
— Грейсън. Грейсън Толивър.
— Ами добре тогава, ще си брат Толивър.
Грейсън реши, че ще преживее обръщението „брат Толивър“.
— Какво е това чудо на ръката ти?
— Нарича се гипсова шина.
— И аз ли трябва да нося такава?
Брат Макклауд се разсмя.
— Не и ако не си счупиш ръката.