Той прелистваше томове в Залата на основателите, но не искаше да каже на Мюнира какво търси. Тя не зададе въпроса директно след онзи първи ден, макар че при случай умело подпитваше за насока.
— Ако търсите мъдри думи, над които да поразсъждавате, може да пробвате с Косач Кинг — предложи една вечер.
— Косач Клеопатра е писала много за ранните конклави и първите Косачи в своите дневници — подхвърли друг път.
И ето че веднъж спомена Косач Поухатан.
— Имал е слабост към пътешествията и географията — каза тя. Очевидно тази фраза попадна на място, защото Фарадей разви жив интерес към работата на човека.
След като няколко седмици посещава библиотеката, той официално взе Мюнира под крилото си.
— Ще ми трябва помощник в тази задача — каза ѝ. — Надявам се такъв пост да те заинтересува.
Макар че сърцето на Мюнира подскочи, тя не даде външен израз на чувствата си. Вместо това изигра колебание.
— Ще трябва да прекъсна обучението си, а пък ако се наложи да заминем, да напусна и службата си в библиотеката — каза му тя. — Нека да си помисля.
На следващия ден прие предложението.
Спря да посещава лекции, но остана в библиотеката, защото на Косач Фарадей тя му беше нужна там. Едва сега, когато сътрудничеството им стана официално, той сподели какво търси.
— Място е — каза ѝ. — Изгубено е в античността, но вярвам, че е съществувало и че можем да го открием.
— Атлантида? — взе да гадае тя. — Камелот? Дисниленд? Лас Вегас?
— Нищо толкова колоритно — отвърна той, но после размисли. — А може би още по-колоритно. Зависи как ще го погледнеш и какво ще открием в действителност. — Той се поколеба, преди да го назове, дори изглеждаше леко смутен. — Търсим Земята на бленуването.
Това я накара да се разсмее с глас. Със същата сила можеше да ѝ каже, че търсят Средната земя или Човекът от Луната.
— Това е художествена измислица! — възкликна тя. — И то не от най-добрите.
Знаеше скоропоговорката, всички я знаеха. Беше опростена метафора за живота и смъртта — запознаване на малките деца с понятия, които в крайна сметка трябваше да схванат.
— Да — съгласи се той. — Но знаеш ли, че това стихче не е съществувало в Епохата на смъртните?
Тя отвори уста да оспори твърдението, но се спря. Повечето детски песнички и стихчета идваха от средновековната ера на смъртните. Тя никога не ги бе проучвала, но други го бяха правили. А Косач Фарадей беше щателен в работата си. Щом той твърдеше, че не е съществувало, когато хората са умирали, тя трябваше да му повярва въпреки инстинкта си.
— Скоропоговорката не е еволюирала, както става с други такива — посочи Фарадей. — Мисля, че е била умишлено подхвърлена.
Мюнира можа само да поклати глава.
— С каква цел?
— Ето това възнамерявам да открия — каза Косач Фарадей.
Мюнира започна службата си като помощник на Фарадей със съмнения, но ги загърби, отложи критиката си, за да може да си върши работата. Фарадей не беше прекомерно взискателен. Никога не я третираше като безгласна буква и не ѝ възлагаше задачи под нейното ниво. Поръчките му към нея бяха достойни за уменията ѝ на библиотекар и учен.
— Искам да се разровиш в задния мозък и да пресъздадеш движенията на всички ранни Косачи. Места, където са извършвали Прибирания. Такива, до които са пътували периодично. Търсим бели петна в записките им. Периоди от време, за които не е отчетено къде са били.
Да дири в масивния дигитален заден мозък на Бурята древна информация, бе съблазнително предизвикателство. Не бе имала нужда от достъп до този архивиран сектор след времето на стажа си, но знаеше как да се ориентира в него. И все пак би могла да напише цяла дисертация за уменията, които усвои в процеса на това конкретно проучване. Но никой нямаше да научи за тази дисертация, защото тя се извършваше в строга секретност.
И все пак, при всичките си усилия не откри нищо полезно. Нищо не сочеше, че Косачите основатели някога са се събирали на тайно място.
Фарадей ни най-малко не беше обезсърчен. Даде ѝ нова задача.
— Създай дигитални варианти на първите дневници на всеки от ранните Косачи — каза ѝ. — После прекарай файловете през най-добрия декодиращ софтуер на Форума на Косачите и виж дали ще излязат някакви кодирани съобщения.
Софтуерът беше бавен — поне в сравнение с този на Бурята, който би направил всички изчисления за секунди. Софтуерът на Косачите се тътреше с дни. Накрая започна да изкарва данни. Само че нещата, които бълваше, бяха абсурдни. От рода на „Задълбочена среднощна зелена крава“ и „Безумно стъклено пиле“.