Колкото до по-достойните Косачи, изтърпявам набезите им с далеч по-голяма готовност и великодушие. Но пак не са ми по вкуса.
Арката бе паднала в Епохата на смъртните, когато Фулкръм Сити се бе наричал Сейнт Луис.
В продължение на много години голямата стоманена конструкция бе стояла на западния бряг на река Мисисипи, докато не била повалена от омраза в период, когато неприемливите не просто си играели на злодеяния, но и ги осъществявали, при това най-редовно.
Сега от нея бяха останали само краищата: два ръждясващи стоманени пилона, извисени към небето, леко наклонени един към друг. На дневна светлина и от определени ъгли играеше номера на зрението. Човек почти можеше да види траекторията на копнежа им, да проследи невидимите им пътеки нагоре и напряко и едва ли не да съзре призрака на цялата арка по останките, загатващи за основата ѝ.
Косачи Анастасия и Кюри пристигнаха във Фулкръм Сити в първия ден на годината — пет дни преди Зимния конклав, който винаги се провеждаше в първия четвъртък на новата година. По настояване на Косач Кюри посетиха скелета на Арката.
— Бил е последният акт на тероризъм, осъществен преди въздигането на Бурята, която е сложила край на подобни безобразия — каза Косач Кюри на Цитра.
Цитра бе учила за терора. В училище имаха предмет, посветен на тази тема. Също като съучениците си Цитра бе озадачена от самото понятие. Хора да ликвидират други хора, без да притежават лиценз да го вършат? Разрушаващи съвсем добри сгради, мостове и други важни обекти с едничката цел да лишат останалите от съществуването им? Чак когато стана част от Форума на Косачите, Цитра схвана същността, но я проумя напълно едва когато видя опожаряването на театър „Орфеум“, след което величественият му разкош остана само спомен. Театърът не бе мишената, но неприемливите, които ги бяха нападнали, не ги бе грижа за съпътстващите щети.
— Често посещавам останките от Арката, когато започва нова година — сподели Косач Кюри, докато се разхождаха по оголелите през зимата, но добре поддържани алеи на крайречния парк. — Чувствам смирение пред нея. Напомня ми за нещата, които сме изгубили — но също и колко по-добър е нашият свят сега, отколкото през Епохата на смъртните. Напомня ми защо се занимавам с Прибиране и ми дава сили да се възправя неустрашимо на конклава.
— Сигурно е била красива — промълви Цитра, загледана в ръждясалия северен пилон.
— В задния мозък има снимки на Арката — каза ѝ Мария, — ако ти се тъгува по изгубеното.
— А ти правиш ли го? — попита Цитра. — Тъгуваш ли по изгубеното?
— В някои дни да, в други не — отвърна Косач Кюри. — Днес съм решена да се радвам на онова, което сме спечелили, вместо да оплаквам изгубеното. И в света, и в личен план. — После се обърна към Цитра и се усмихна. — Аз и ти сме живи и незасегнати въпреки двата атентата, които целяха да ни ликвидират. Това си заслужава да се отпразнува.
Цитра отвърна на усмивката на Мария, после отново се загледа в ръждясалите пилони и в парка, където седяха. Напомни ѝ за Мемориалния парк на Епохата на смъртните, където тайно се срещна с Роуан. При мисълта за Роуан сърцето ѝ се сви. Известието за съдбата на Косач Реноар, отишъл си сред пламъци, бе стигнало до нея.
Реноар бе ликвидиран преди близо месец. Тя нямаше представа къде е Роуан сега, нито кого е набелязал за следващото ликвидиране. Той не се ограничаваше до средмерикански Косачи, което означаваше, че може да е навсякъде. Навсякъде, но не и тук.
— Мислите ти те отнесоха нанякъде — отбеляза Косач Кюри. — Така въздейства това място.
Цитра се помъчи да се отърси от унеса си.
— Готова ли си за конклава другата седмица? — попита тя.
— Че защо да не съм? — сви рамене Мария.
— Всички ще говорят за нас след атентатите — посочи Цитра.
— И преди съм била център на внимание по време на конклав — безгрижно отвърна Мария. — Същото се отнася и за теб, скъпа. Само по себе си това не е нито негативно, нито положително. Важното е ти как ще реагираш на това внимание.
От другата страна на северния пилон приближи група хора. Бяха тоналисти. Дванайсет на брой. Когато не пътуваха сами, тоналистите се движеха на групи от по седем или дванайсет, представляващи седемте ноти на диатоничната гама и дванайсетте полутона на хроматичната гама. Отдаваха се на нелепо робско подчинение пред знаковите цифри в музиката. Тоналистите често можеха да бъдат видени да обикалят археологически руини и да търсят така наречения Велик камертон, за който се предполагаше, че е скрит някъде из останките от Епохата на смъртните.