Мислено ви прегръщам до гърдите си и ще нося в своето съзнание образите ваши през всички изпитни, които ме чакат и занапред.
Бяно намери сгода да повика на долапа стария си приятел Мавроди Коджакара (дружината на Бойчо войвода през тези месеци непрекъснато сновеше между Ришкия проход на изток и Хаинския на запад, за да разваля пътищата и да пречи на пъплещите нагоре турски съюзнически войски) и без никакви свои обяснения му подаде писмото. Мавроди обаче го повъртя из ръце и го остави до него:
— Забравил ли си, Бяно — каза, че от много житейски късмет на мен не остана време да изуча свещеното „аз, буки, веди…“?
Бяно Абаджи му го прочете не веднъж, а два пъти едно след друго. Мавроди го изслуша, без да вдига поглед от върховете на цървулите си, пък се прекръсти и рече само:
— Нека бог да го пази! Пък иначе, Бяно, момчето е постъпило достойно — и за тебе достойно, и за мене…
Случи се, че в деня на Възнесение господне — тази година Спасовден се падна към края на май — след църква Бяно и Добри Чинтулов тръгнаха един до друг.
— Имам любопитни новини из Букурещ, господин Силдаров — започна учителят, когато богомолците около тях поразредяха. — С благословията на руското правителство там се образувало сдружение на по-родолюбиви и по-имотни българи, което нарекло само себе си „Средоточно българско попечителство“. Подпомагало то слабите и чираците, но ратувало и за подпомагане на Дяда Ивана, когато дойде време пак да прегази Дунава и да погне агаларите към Анадола.
Бяно поразмисли върху думите му и каза без въодушевление:
— Отговори по съвест, даскале. Вярваш ли, че ще се сбъдне това погване на агаларите към Анадола?
Добри Чинтулов се измъкна от въпроса като продължи с вестите:
— И друго стигна до мен, господин Силдаров. Вашият отколешен приятел хаджи Иван — сега той се зове доктор Иван Селимински — е запретнал ръце да образува войска само от български юначни синове, които неволята е прокудила далеч от родния край. Записали се били до четири хиляди души, тъй чух аз, пък драговолниците продължавали да се множат.
— Безпримерен родолюбец е хаджи Иван, това малцина знаят по-добре от мене, но няма да кажа „ашколсун“ на начинанието му. То е все едно да виждаш, че една къща е пред срутване, пък да се заловиш да я варосваш.
Учителят го стрелна изпод вежди и попита:
— Как да разбирам тези думи за срутването и варосването?
— Ти си млад, но си умен човек, даскале, не може да не виждаш нещата по-ясно и от мен. Обещанието, което Дядо Иван ни даде преди четвърт век, няма да се сбъдне в близко време. Колкото и да ни е мъчно и неизгодно, ние сме длъжни да видим тази истина право в очите. А видим ли я, тогаз ще преценим по достойнство и — как беше? — „средоточното попечителство“, и войската, що събира хаджи Иван Селимински във Влашко. А преценим ли ги трезво и безпристрастно, тогаз пък неизбежно ще стигнем до истината. До нашата истина.
Добри Чинтулов спря. Спря срещу него и Бяно Абаджи.
— Истината, казвате. И каква е нашата истина, господин Силдаров?
— Същата, която води българина от цар Шишманово време до днес: че трябва да раждаме деца, да ги възпитаваме в българщината и крачка подир крачка да вървим напред. Дошъл в Сливен учител, придобил в Киев превисоки знания — това е крачка напред. Горски юнак отмъстил за сторено зло — крачка напред. Цяло Българско пее в един глас „Къде си, вярна ти любов народна?“ — наведнъж три крачки напред… Ето, тази е нашата истина, даскале. — Бяно Абаджи се беше разпалил, та не забеляза как докато хвалеше песента, учителят поруменя и извърна глава настрана. — Важното е да не се предаваме на отчаяние и да не секват крачките, даскале. Пътници сме — нека не спираме посред път. Лошото е, че не виждам що е във възможностите ни в това тежко време…
— Мисля, че мога да предложа нещичко… — несмело каза Добри Чинтулов.
— И редно е да можеш! Ние, възрастните, сме като изтискан лимон, даскале. Каквото сме могли да дадем — дали сме го. Сега редът е ваш. — И попита: — Какво имаш на ум?
— Да създадем народна библиотека в Сливен, Бяно Абаджи.
— „Народна библиотека“? Признавам, не разбирам твърде добре тази дума…
— Съгражданите ни ламтят за знания, за писано слово — сега на свой ред се разпали учителят. — Но имат я по пет, я по петнайсет книги и толкоз; колкото и да ги препрочитат, те си остават пет или петнайсет. А помислете, господин Силдаров, какво ще бъде, ако всички ние доброволно съберем книгите си на едно място и срещу подпис и честна християнска дума ги даваме на всеки, който търси мъдрост и знание — да ги прочитат и да ги връщат, за да отиват в ръцете на друг. Така ще се получи едно книжовно имане не от пет или петдесет, а от много стотици книги. И всички те ще богатеят душите на жадните за разум и наука.