— Наистина Свети дух днес е слязъл за благослов по нашия Сливен… — тихо и с благоговение произнесе Бяно, когато видя тази навалица в училището; каза го на себе си, но онези, които се бяха наредили на опашката след него, го дочуха, та попитаха:
— Що рече, Бяно Абаджи? Що рече?
Кой знае защо, той се засрами да повтори думите си и се измъкна:
— За Добри Желязков казвах. И той желае да си даде книгите, пък е много зле от болестта си, съвсем яталък. — В българския език още липсваше дума за „парализиран“, „скован на легло“.
— Че не може ли да ги проводи по сина си? — попита някой.
— Абе за можене — може. Ала човекът е родолюбец, драго ще му бъде сам, с двете си ръце да даде пая си за общото благо…
— Аз ще отида! — някак припряно се изстъпи напред Добри Чинтулов и пълничките му бузи отново пламнаха. И добави извинително: — Знам как се прави описът, пък и двамата ми ученика невям ще ми имат доверие… Да, аз сам ще отида.
И побърза да излезе, преди да се е намерил някой да го измести.
Добри Желязков наистина „хич го нямаше“, както сам се изрази. Лежеше в малко неестествено положение сред цяла купчина възглавници и личеше, че всяко движение му причиняваше нечовешка болка. Опитваше се да придаде бодрост на гласа си, ала учителят не се излъга — този не беше предишният Добри Желязков, всеуважаваният Фабрикаджия, а някакво изкривено и измъчено негово подобие. И не толкова от болестта: измъчен беше той от житейската си катастрофа, от рухването, от унизителното чукане от врата на врата, от делата срещу царщината, които хем отнапред бяха осъдени на провал, хем главоломно стопяваха състоянието му…
— Да ви дава господ живот и здраве, адаш! — пожела той, когато видя, че сам Чинтулов е дошъл да приеме дара му за библиотеката. — Хвала вам, които подехте това родолюбиво дело. Ще видиш — цяло Българско ще ни завиди и ще вземе терк от нас.
— Не го правим за хорска завист и първенство, господин Желязков — кротко му възрази учителят. — Народното добро, само то е пред очите ни. Наскоро един здрав българин ми каза, че ние сме длъжни крачка по крачка да вървим напред и да се доближаваме към светлото ни бъдеще. Е, за мен ще е най-голяма награда, ако днешното дело е просто една такава крачка към бъдното.
— И нека Светият дух, в чийто ден я сторвате, да благослови тази крачка! — Болният се опита да вдигне ръка, за да направи кръстен знак, ала болката не му позволи. — Иди оттатък, учителю, и приеми книгите на… — кратка горчива усмивка, — … на „Фабрикаджията“. Давам, всичко, разбираш ли? Само ако от някоя книга се случат две бройки, тогаз едната за библиотеката, втората да си остане за мене. Върви!
— Ама аз… аз не знам… къде… господин Желязков…
— Анастасийо! Чуваш ли ме, Анастасийо!… — развика се стопанинът и дори само това усилие пак изкриви лицето му. Девойката трябва да е била току зад вратата, понеже се появи само миг след повикването. — Познаваш ли се, дъще, с господина Чинтулова? Да? Е, това е добре. Заведи го оттатък, в стаята ми, почерпи го, както се полага на скъп гост, и сетне му помогни да приеме книгите ми, както повеляват правилата.
Без да каже дума, девойката поведе учителя и скоро двамата останаха сами.
— Настя! — каза той и тази дума прозвуча и като порив, и като въздишка.
— Знаете ли, че пожеланието ви се сбъдна, господин Чинтулов, макар и малко наопаки. Бяхме си приказвали да вдигнете фабрика, за да станете равен на — как беше? — всемогъщия Добри Желязков, пък сега самият Добри Желязков се сгромоляса, та станахме бедни, по-бедни от… от главния учител на Сливен например.
— За съжаление това все още не е вярно, Настя. Може да не повярвате, но аз съм просто без пукната пара. Има тук един човек в Сливен, уж на свята длъжност и с преливащо добросърдечие, пък малко по малко измъкна всичките ми спестявания, пет хиляди гроша. И когато си ги искам — изнизва се като смок между камъни.
Анастасия въздъхна тежко.
— Давате ли си сметка, господин Чинтулов, че ако имахте и вие за цел да се изнижете от дадената дума, не бихте правили нищо по-различно? Аз съм достатъчно храбра да чуя истината, дори и когато тя е най-горчивата…