— О, колко е несправедливо да чувам такива подозрения! — възкликна той. — И то именно от вас, Настя, която изпълвате сънищата и бляновете ми! — С неволно движение, тъй непривично за неговата плахост, той улови ръката й. И от допира и двамата потрепераха. Добри попита тихо: — Вярвате ли ми, Настя?
— Би трябвало да кажа „не“, но ще излъжа. Вярвам ви, да, вярвам ви с цялото си сърце!
— Тогава имайте доверие в мене: само ако ме чакате както досега, ако съумявате да отпращате женихите…
— Какви женихи! — тъжно се присмя Анастасия, прекъсвайки го. — Та аз вече не съм дъщеря на Фабрикаджията, а само на Добри Желязков…
— Имате ли сили да ме почакате още малко, вие непременно, разбирате ли, непременно ще станете моя жена, пък ако ще светът да се събори от това!
… А по-късно, докато се огъваше под двата вързопа с книги на път към училището, Добри Чинтулов си говореше сам на себе си:
— Може би и това е да вървиш крачка подир крачка. Когато дори и в сърдечните си работи трябва да си роб и като роб да се съобразяваш за всяка крачка, която извървяваш… — После в приглушения му глас прозвуча нещо като закана: — Но Бяно Абаджи е прав: крачка подир крачка, ала все пак ние ще стигнем бъдното… дори и когато в случая името на бъдното е Настя…
Четвърта част
Робът чака своя ден
Преломът след Руско-турската война (с край 1856 г.) в българските надежди е известен. Българите се разочароват от руските несполуки и обръщат погледите си към себе си.
Каква глупост и безочливост — българин да се изтъква за грък!
1.
Като свали от рамо вързопа, Яна надникна в долапа. Водата течеше шумно, в коритото на барата се валяха пъстри губери, но от долапчията и помен нямаше. Жената излезе навън и го видя — Бяно седеше на едно трикрако столче, облягаше се на дувара и подръпваше синкав пушек от чибучето си, а очите му не слизаха от картината на планината отсреща. Яна знаеше, че би трябвало да го сгълчи за вечната му унесеност, пък отколешната й нежност към този най-добър от всички мъже отново изпълни с умиление сърцето й, не й позволи да изрече сърдита дума. Тя приближи до него и каза закачливо:
— Хей, долапчи, докато зяпаш нататък, ще ти оберат стоката бе!
Той се извърна, усмихна й се — беше една от онези негови усмивки, които не бяха толкова в устните, колкото в погледа и цялото му лице наведнъж и я повика с ръка при себе си. Жената приближи и приклекна до него, а той обгърна раменете.
— Гледай, Янке! — рече й ласкаво, като й сочеше хълмовете отсреща. — Всякой ден гледам това чудо, природата, и не ми се е случило дваж да го видя еднакво. Уж вече посърва от единия край, пък от другия напира силата й. И като седя тука, сякаш и двете наведнъж преливат в жилите ми — и посърването, и силата…
Разчувствуването му се предаде и на нея, та тя реши да се опази зад едно престорено сопване:
— Хайде де! На петдесет и кусур, пък силите тепърва преливат в жилите ти. Кому ги разправяш тези, Бяно Абаджи, на жена си ли?
Засмяха се. Беше тихият и съучастнически смях на хора, които нямат тайни един от друг и се разбират от една дума.
— Я не ме предизвиквай — каза й шеговито. — Зер нали знаеш: „Стара коприва повече жили…“ — Сетне попита: — Що ново из Сливен?
— Да ти е честито, жилеща коприво, стана дядо за втори път. Руска се сдоби с второ, пак мъжко. — И за да предварди въпроса му, избърза да съобщи: — Андон, така го нарекоха…
— Да е жив и здрав Андон Кутев — произнесе с насилено въодушевление Бяно, пък личеше, че отвъд радостта изпитва и нещо чоглаво.
— Има добра вест и за Добри. За нашия Добри, Фабрикаджията. Агаларите комай му върнали уважението си, та сега го провождат в Измит — туй било град нейде отвъд Стамбул, — също и там на царщината фабрика да вдига. И само да можеше да го видиш, Бяно. Сториха ли му ихтибара, сякаш с магьосническа пръчка го допряха: забрави болките, изправи гръб, отново се върна онова ми ти сербез лице — просто нявгашният Добри Желязков.
— Дай боже наистина да е тъй. — Бяно се прекръсти. — Честолюбив за сто честолюбивци е Добри, дано да получи онуй, от което се нуждае душата му. — Той трепна. — Не чу ли нещо?