— Говори спокойно, Стефане — поощри го Добри Чинтулов. — Истината не става истина от възрастта на онзи, който я произнася, а от съдържанието й.
— За мен грешката не е в необмислеността на начинанието — отдавна вече е време да общуваме с бога без посредничеството на гръцките преводачи!, — а в откъснатостта, в единичността на стореното. Спомнете си, господа, когато стана буната във фабриката. Ако господин Боян Силдаров бе застанал сам и едничък срещу Мустафа Кяни бей, краката му щяха да се залюлеят под крушата и досега да е забравено за него. Съвсем друго беше, когато хаврикаджиите като един се наредиха до него. Тогава ей така им дойде на господа гъжвалиите и почнаха да мажат и гладят, да се умилкват като котка, която прави гръбче.
— Започвам да те разбирам, Стефане — замислено проточи Добри Чинтулов, като гледаше ученика си с премрежените си късогледи очи.
— Това момче ще стигне далече — по своему го похвали и хаджи Никола Кебеджията.
Стефан Гидиков беше слаб, почти мършав, с триъгълно костеливо лице с издадени очни ябълки и кожа с цвят на пергамент. Сега под впечатление на похвалите тази кожа пламна в червенина.
— Нашата грешка…
— Моята грешка! — не прие защитата му Чинтулов.
— Нашата грешка! — поправи го Димитър Инзов. — Грешката на нас тримата, даскале.
— Грешката е в тази откъснатост, господа — продължи младият Гидиков. — Вижте какво става по цяло Българско! От Щип и Кукуш, през София, Враца и Търново, та чак до Черното море българинът се бори за своя, чисто българска черква, но не така случайно като нас, сливналии, а в строй и единство. Признали са за свой водач негово пресветейшество Илариона Макариополски и действуват не като всеки от тези пет пръста поотделно, а като единен и затова челичен юмрук.
— Длъжни сме да признаем, че момчето говори вярно — каза, поклащайки прошарена глава, Русчо Миркович.
— Нека да го чуем и нататък — предложи Димитър хаджи Костов. — Като вижда грешката, Стефан нежели ще ни посочи и истинния път…
— Според мен ние трябва да се свържем с другите борци за чиста българска православна църква, господа. И каквото вършим занапред, да бъде част от цялото, а не случаен порив на сърцето.
— Право е — пръв се съгласи поп Юрдан. — Ако и вие сте съгласни, аз ще потърся сношение с негово преосвещенство Иларион.
— Аз пък комай мога да опитам да хвърля мост с някой измежду онези, които са най-близо до него и го подкрепят — предложи Русчо Миркович. — Гешоглу, Христо Тъпчилеща, Иван Найденов… Имам търговски алъш-вериш с тях, защо да не стане той и…
— Няма какво да питате, а запрятайте ръкави и действувайте! — буйно ги подкрепи Димитър Инзов и никой не оспори думите му — предложението се превръщаше в решение.
— И тогаз да му мисли светиня му Кирил — закани се поп Юрдан. — Бог да ме убие, ако следващия път ние не бъдем отгоре.
Наставаха да си ходят. И в суетнята се чу несмелото подмятане на другия от учениците в библиотеката — Анастас хаджи Добрев:
— А не е ли добре междувременно да теглим по един хубав пердах на онези, които насъскаха изкуфелите старици, та на български език да наричат българския „варварски“?
Предпочетоха да се престорят, че не са го чули.
3.
Баща му огледа цялата работилница от край до край, оценяваше с „Хубаво!“ или „Туй може и по-добре!“, пък Боян през цялото време усещаше, че посещението му има някаква друга цел. И не се излъга; когато видя всичко, Бяно приседна със сина си в дворчето, запали чибука си и уж между другото подхвърли:
— Виждам, работата може да мине два-три дни и без тебе. Какво ще речеш да се разходиш до Котел, а, Бояне?
Не се опита да хитрува след това встъпление — направо си каза, че се страхува за Георги Раковски (Нарече го „чичо Стойковия Георги“), който излязъл с чета в Балкана, а повече нито се чул, нито видял. Да отидел Боян до Котел и да разпитал братовчедката Нанка Търпанска, друго не искал от него.
Пътуването до Котел мина без всякакви премеждия. Боян нае едно конче, присъедини се към кервана на група джамбази, българи и турци, и още рано следобед вече тропаше на портата на Кръстьо Влайков Търпански. Когато го посрещна, Нанка непристорено грейна — Стойкови и Силдаровците бяха свързани с някакво предалечно родство, сами не знаеха точно какво, но се имаха за братовчеди, пък общата им непримиримост към робията ги свързваше повече и от няколкото капки еднаква кръв.