… Първо дочу неясни гласове, пък едва тогава изпита болка. Напрегна сили да отвори клепачи, ала не успя. А постепенно гласовете се избистриха, започнаха да достигат до съзнанието му.
— Не виждаш ли, че е пребит — говореше един женски глас. — Смлели са го като кайма, злощастникът.
— Не, жив е! — заяви друг, по-звънлив. — Я ми помогни…
— Що си намислила, Райне?
— Не ми дава сърце да го оставя така — рече онази, която назоваваха Райна. — Докато има искрица живот в него, ще… Хайде де, помогни ми!
— Ама що си намислила! — с недоумение повтори другата.
— Ще го пренеса вкъщи и…
— Ще го пренесеш? Това грамадище?
— … и там ще го церя. Тук нищичко нямам…
— Ами ако занесеш труп? Или песоглав турчин? На майка ти, както е трудна жената, само таквоз й е дотрябвало!
Като че ли настана кратко колебание. И в тези секунди Боян си даде сметка, че ако не намери сили да потвърди, че е жив и българин, може би само след минути или часове ще се прости с живота. Той надмогна болката — имаше чувството, че костите му са натрошени до една, — изпъшка и произнесе едва доловимо:
— За бога…
Не успя да каже повече. Тези две късички думи трябва да бяха погълнали почти целия остатък на силите му, защото той по-нататък продължи да чува думи и изрази, пък не смогваше да разбере съдържанието им. Сетне усети как го провисват върху крехки рамене и отново потъна в безсвяст.
Събуди се като след дълъг, много дълъг кошмарен сън. Открехна очи и се огледа. Лежеше в непозната, полузатъмнена стая, до ноздрите му достигаше странна, по-скоро неприятна миризма. Той сведе очи и разбра — миризмата идеше от кожите, с които го бяха завили. После неопределен шум го накара да повдигне поглед. И до ниското прозорче, поставено само на педя от пода, видя една девойка, заета да шета нещо — позакръглена и с черна като гарваново крило коса, сплетена в две тежки плитки, които стигаха почти до коленете й. Позагледа се и в ръцете й. Девойката бе залисана да бърка някаква кашица — очевидно приготвяше храна за него, пребития. Както беше още се размътен мозък, Боян произнесе последното име, което бе стигнало до слуха му:
— Райна!…
Момичето до прозореца извика стреснато и изпусна паницата. После притисна ръка до устните си, ококори се, пък се развика:
— Жив е!… Божичко, жив, жив е!… — След това, съвсем по женски непоследователно, попита: — Откъде знаеш името ми?
Боян изпъшка — беше се опитал да се раздвижи.
— Къде съм?
— Бъди спокоен, на сигурно си. Тук няма страшно.
— Къде съм? — повтори той.
— В Жеравна. В дома на Жейно Литаш, чобанина.
— Ти ли…?
Тя приближи до него, пооправи овчите кожи около пребитата му снага, избърса потта, избила по челото му, пък едва тогава отговори:
— Остави, за туй не бива да се говори. Всеки християнин на мое място щеше да го стори. — И се завъртя на пета: — Почакай малко!
Райна излезе и не след дълго се върна с една жена (тя навярно не беше на повече от тридесет години, пък изглеждаше на петдесет), тромавата походка на която издаваше, че е бременна. За фустана й се бяха наловили още три дечурлига.
— Слава на бога и на светите апостоли! — благослови жената, като се прекръсти няколко пъти. — Е, ще те бъде, човече!
— Колко… Откога съм тук? — попита раненият.
— По обед станаха три дни. Ама туй не е важно, човече — нали ще прескочиш трапа, другото няма значение. Катилите на Шибил ли те нагласиха така? — Той потвърди мълчаливо. — Да ги убие господ, дано, зер дете в майка разплакаха… Аз, ако си разбрал вече, съм на Райна майка. А ти? Ти кой си?
— От Сливен съм… — Той щеше да каже „лельо“ или „бульо“, пък го досмеша — жената може да беше по-млада от него. — Боян Силдаров ми е името, абаджия. Син съм на Бяно Абаджи, ако си го чувала…
Не, тя не беше го чувала.
— Като се пооправиш, ще пратим хабер на вашите да те приберат. Че и дрехи да ти донесат, зер читаците всичко са ти прибрали, Райна те е намерила почти гол.
Затова не знаеха дали е турчин или българин — спомни си той. А гласно попита:
— А защо като се оправя? Защо не още сега?
— Защото няма кой да отиде до Сливен, човече. Моят стопанин е нейде в Долната земя — така или още Загоре казваха тогава на земите на юг от Балкана, докъм Странджа — със стадата, няма друг мъж вкъщи. Ама ти не се кахъри — нали си жив другото не е важно!