Боян поразмисли — дори мисленето му причиняваше страдание, — сетне произнесе тихо:
— Три дни… Всичко Райна ли…?
— Райна, човече, Райна! Тя те донесе на гръб, тя изми раните ти, тя те хранеше с кашица като пеленаче.
— Повикай я. Искам да й благодаря…
Жената го изгледа — кратко, но настойчиво. Зад присвитите й зеници се мярнаха цял рояк мисли.
— Добре — каза. — Ще я проводя.
Не мина много и на вратата, с мушнати под престилката ръце, застана Райна. Беше кръглолика, с млечнобяла кожа и с изражение, в което по чудодеен начини се смесваха детински свян и нега на жена. Както я гледаше, Боян внезапно разбра, че от този миг нещо неизразимо с думи го свързва завинаги с жената-дете пред него. И не защото и дължеше живота си — в разбитото си тяло той усети едно чувство, което беше много по-силно от благодарността.
Отново надви болката и изрече, доколкото му стигаха силите:
— Благословен да бъде боят, който отнесох. Защото… Защото ако ти, Райно, не си се обрекла другиму… Да, ще бъдеш моя жена…
Тя се усмихна. И на бузите й се появиха две трапчинки — от вида им на Боян съвсем премаля.
— Щях да умра, ако не беше го казал — отговори веднага жената в Райна. А Райна-детето добави дяволито: — Знаеш ли, докато те превързвах, аз те видях… целия…
4.
Докато лекуваха сина, на Бяно никак не му беше до „разчистване на сметки“. Но когато го видя с бастун да куцука за пръв път към работилницата в Дели Балта (това стана чак през един слънчев и по-топъл ден на Малък сечко), той поиска да му извадят най-хубавите дрехи, облече се грижливо и се запъти към конаците на Али ефенди. Но докато той крачи нанататък, за да разчиства сметките си, нека съвсем накратко да споменем по-важните събития, които бяха станали през изминалите месеци.
Вестите от Крим не бяха добри. При Севастопол Дядо Иван се биеше за всяка педя земя, но работите не се развиваха благоприятно за него. Нямаше хабер и от Иван, та в Силдаровия дом всяко споменаване на името му вече се придружаваше от скръбна въздишка.
При тези новини от войната никакво въодушевление не предизвикваха приказките, които идваха по хора, за „Българското средоточно попечителство“ в Букурещ, за набираните от „Попечителството“ и лично от Селимински българи-доброволни. Какви ти доброволци за освобождаване на България, когато самата Русия отиваше към поражение?
Също и за Георги Раковски се чу, че в самия край на годината, преоблечен като турчин, се измъкнал от Котел малко преди известените за укриването му заптиета да бастисат дома на сестра му и сега кръстосвал по Влашко и Сърбия да търси подкрепа за поробената си татковина, но и това не разбуни духовете.
Ако изключим Евтим Димитров и още неколцина като него, сливналии преживяха още едно разочарование — Добри Желязков се върна безславно от Измит. Бяха го подхлъзнали агаларите — залъгаха го със създаването на нова фабрика, пък сетне си измили ръцете, че „сега е мурабе, пара̀та отива за изхранване на аскер, по-късно ще видим…“ и го отпратили. Прибра се той и направо легна болен, за да не стане до края на живота си — така тежко го бяха схванали ставите. Пък на това отгоре поднови и разните дела да си иска своето от царщината, в които само пропиля всичкото, което бе натрупал през годините — кой е спечелвал дело срещу Османската царщина?
Все през тези месеци се спомина и майката на Панайот Хитов, но това злощастие мина почти незабелязано — много дребно беше то пред всеобщото „вървене назад“.
Ако все пак се случи нещо добро за Сливен през това време, то беше, че се получиха големи товари с книги за новооснованата народна библиотека — дар бяха те от съгражданина, който никога не ги забравяше, доктор Иван Селимински из Букурещ, и от друг един родолюбив българин — ески-заареца Александър Екзарх из Цариград. И стана библиотеката едно богатство — да се чудиш ли, да завиждаш ли!…
И последно добро имаше, но то засягаше само дома на Силдаровците. Около Коледа, когато овчарите се прибират при семействата си, Боян помоли баща си да отиде в Жеравна и да поиска Райна за жена. Изпълни това негово желание Бяно и не съжали — не само бъдещата снаха му хареса, но и от свата остана доволен. Жейно Литаш не бе сполучил в личните си работи (разорил се бе като кехая, та от три години се хващаше овчар при по-имотните жеравненци), ала си личеше, че е човек с чест и достойнство, не хленчи и не лиже около турци и чорбаджии, а в душата си здраво държи за българщината. Жейно бе дочувал за Бяно Абаджи, та без колебание му даде за снаха своята първородна Райна; нещо повече — както открай време се случваше с отсъствуващите годежари, които са някъде далеч по къшлите на Добруджа или надолу чак към Кавала, взеха, че направиха и годежа на бърза ръка, без да е там още неоздравелият Боян. Може би до това време — февруари — да бяха изкарали и сватбата, но тогава се намери поредният син на Жейно, Руско, та заради раждането венчавката някак от само себе си се поотложи закъм Великден.