Панаирът беше също и единственото място и време, когато случайно или „случайно“ влюбените можеха да срещнат своите избраници, да разменят поглед с тях, дори в редки случаи — и кратка дума…
Яна простря и последните ризи на въжето и вдигна празното корито. Дожаля й — колко пране беше това? Как беше доскоро, пък сега… Като мислеше за „доскоро“, тя не си спомняше за дългите часове, които преди бе прекарвала всяка седмица над коритото, и за болките в скования гръб; в съзнанието й то беше щастливото време, когато семейството беше още заедно и три въжета не стигаха за прането. Какво беше сега? Всъщност останаха само двама — тя и Найден. Бяно не слизаше със седмици от долапа и сам бе настоял да се пере там самичък. Иван („дано да е оцелял, пресвета Богородице!“) го ядяха въшките някъде към Севастопол. След като се ожени, Боян пожела да се отдели от бащиния дом („друго е да съм непрекъснато край работилницата“ — казваше, а всъщност му се искаше да си свие собствено гнездо) и се настани в къщата на Мавроди Коджакара. Но сякаш най-страдаше майчиното сърце за Руска — сама не разбираше дали е защото „все по-другояче се разбират майка и дъщеря“, или заради непрекъснатото раздалечаване, породено от нрава на зетя Кутьо, който от ден на ден ставаше все по-чорбаджийски…
Жената си наложи да се откъсне от тези невесели мисли и се запътил към вкъщито. Пътем се заслуша — едва сега осъзна, че бая̀ време не бе чувала хлопането на ткалото. Тя остави коритото, качи се горе и надникна в одаята. Найден седеше отпуснат до стана, а погледът му се рееше някъде далеч и от абата, и от стаята, и от къщата… Жената се поокашля предупредително, но звукът не стигна до съзнанието му. Тогава тя приближи и сложи ласкава ръка на рамото му.
— Що, сине? — попита. — Да не си болен? Или кахър те гложди отвътре?
— Мъка ми е, мамо. — Той въздъхна. — Трепя се, колкото мога, пък виждам, не ме бива за нищо.
Яна беше едновременно съгласна и несъгласна с тези думи. Нямаше нужда да поглежда изтъканото, много пъти се бе уверявала, че Найден наистина не е за абаджия; колкото навремето баща му изпипваше всичко до последната нишка (на тази си прецизност той дължеше и прякора си Абаджи), толкова за абата, излязла изпод ръцете на Найден, важеше приказката „през куп за грош“. Дотук беше съгласието. А несъгласието се отнасяше за „трепя се, колкото мога“. Напротив, Найден съвсем не беше от онези, които много-много се трепеха. Нему сякаш по рождение липсваше дарбата за катадневно усилие; възложи му за едно денонощие да извърви пътя до Бургас — ще го стори, че и ще пее, постави на изпитание юначеството му (както беше с пожара у Йоргакеви) — ще направи чудеса, ала поискай от него тиха, досадна в еднаквостта си ежедневна работа — с него е свършено, ще изтрае три дни или седмица и точно както сега ще зарее поглед и мисъл някъде навън…
— Не си опитвал много занаяти — кротко каза майката, — че да имаш право да думаш „не ме бива за нищо“. Защо не поработиш горе на долапа при баща си?
— Не ме иска. Нямало работа за двамина, дума, щял съм да се науча на мързел.
— Не знаех, че изобщо си го питал. А при Боян как е, Найдене?
— При Боян аз сам виждам, че няма работа за мене, мамо. В началото са, Боян и ортаците му, собствените им ръце стигат за работилницата. — Момъкът сви рамене. — Пък и за там ли съм с моите калпави лапи? Каквото е тук, на стана, същото — в работилницата.
Яна не спомена за фабриката. Беше се отваряла вече дума за нея и отговорът винаги следваше един и същ: на турчин Найден слуга не ставал, ако поне бил там още господин Добри Желязков… (тук Найден намираше подкрепа и от баща си, той също се противеше на всяка мисъл за работа в полза на турците). И разговорът на дело се затвори: майката нямаше какво друго да предложи — нито и идеше наум за някакъв занаят, нито пък Найден имаше учеността на брат й, че да го насочи към даскаллъка, — пък че за момчето абаджилъкът беше губивреме, това се виждаше от само себе си.
— Хванал те е съклет… — Тя го помилва по рамото и в същото време се опита да вложи бодрост в гласа си. — Я по-добре излез се разтъпчи по панаира. Ей, такава олелия е, че чак на двора можеш да си избереш от онова, дето крещят продавачите. Знам, че нямаш пари да пазаруваш, не ми го казвай. Ама човеку понявга му стига и това — да позяпа, да се помае, да се понасмее на алчните търговци, да погледа неща, каквито нашата земя не ражда… Излез, Найдене. Ще видиш — като се върнеш, все едно че ще си друг човек.