Съклета си Найден пренесе и на панаира — противно на пожеланието, той не се разведри от вида на стоките и гюрултията на продавачите. Всичко му беше безразлично, докато… докато внезапно насреща му, уловили се ръка за ръка със Стилиянка Георгакева, се появи Златина. И от този миг слънцето отново грейна над Сливен, досадният шум се превърна в празнична песен…
Найден не беше от хората, дето от заплесване или някакви си големи вътрешни изживявания ще пропуснат сгодата на щастливия момент. Когато девойката също го забеляза, той й направи знак, който трябваше да означава: „Освободи се от Стилиянка и ела точно тук, ще те чакам!“ Златина кимна — беше разбрала красноречивото слово на ръцете му. И наистина не мина повече от четвърт час и тя дойде. Найден, междувременно размислил за възможностите, й пошепна бързо:
— Слез до „шадърфана“. Има там една сергия с най-скъпи платове, продавач е някакъв австриец с дебели бузи, розови като прасенца, не разбира нито една българска дума. Спри там и разглеждай платовете, все едно че се колебаеш кой да купиш…
Не мина много и двамата — уж всеки сам за себе си зает да гледа платовете — бяха в „салаша“ на австриеца.
— Кажи ми начаса — произнесе Найден тихичко, но настойчиво — в сила ли е думата, която ми даде в „чичеклика“ на Добри Желязков?
— А може ли аз да те попитам — горчиво, че и с малко злъч каза Златина в отговор — дали си спомняш кога беше, когато ти дадох думата? Знаеш ли, Найдене, че цели две години се изтъркаляха оттогава?
— Кълна ти се в бога, нито ден не е минал през тези две години, в който да не съм помислил за тебе.
— Не те ли е страх, че докато много мислиш…
— Какво, Златина? Да не си дарила вече сърцето си другиму?
Девойката поиска да й подадат друг плат и го разгъна върху ръката си; беше някаква свила, каквато наистина насам не бе виждана.
— Не знаеш ли как ни омъжват нас, сливенските моми, Найдене? Кой ни пита кому сме дали сърцето си? Е, тате поне засега не е от тези, дето са готови да насилят волята на щерка си, но докога ще бъде тъй? Ако се уплаши, че едничката му дъщеря ще остане стара мома?
— Споменах на няколко пъти за тебе пред баща ми.
— И какво? Харесва ли ме или не ме харесва за снаха?
— Не зная, Златино. Само като чуе за тебе и става непривично кисел и рязък. И с една дума прекъсва приказката.
Както уж оглеждаше свилата, тя помисли дълго върху думите си.
— Туй ще е поради тате. Бяно Абаджи — пък не е само той — недолюбва баща ми, че се гърчее и на турците също много икрам прави.
— Може да е и по причина на мене — печално произнесе Найден. — Минах двайсет и петте, пък не ме бива за нищо. Както е думата, не съм си взел хляба в ръцете.
— Ако се оженим, чорбаджи Евтим Димитров ще даде такава зестра на дъщеря си, че зет му тозчас може да стане пръв търговец в Сливен, или чифликчия, или каквото реши друго.
Той отговори с гняв, който Златина не познаваше досега в него:
— Аз искам венчило за обич, не за алъш-вериши! — Найден помисли малко. — Златино, искаш ли да ми пристанеш и да избягаме някъде далече оттука?
— Ти луд ли си? — възкликна тя в отговор. — Баща ти е най-уважаваният човек на Сливен, моят — невям най-богатият. И какво? Да оставим питомното, за да… за да изкараме цял живот като измекяри някъде, тебе да те гонят като хармански кон, а мене да ме поощипват разни мамини синчета?
Три кадъни със закрити лица се вместиха между тях и като че цяла вечност избираха шарен атлаз за шалвари. Когато най-сетне си тръгнаха (двамата тъй и не забелязаха купиха ли те атлаза или не), Найден изпъшка с неподправена горест:
— Не мога да измисля нищо друго…
— Тогава остави на мене — каза тя решително. — И ще намеря начин да ти обадя, щото съм измислила.
След минута панаирът ги бе погълнал в шумния си мравуняк.
8.
Започна се със слуха, че някой си Садък паша наел цялата къща на Киро Моканина в Мангърската махала. После дойдоха петдесетина войника и захванаха да я потягат от основите до покрива, повлякоха се след тях и талиги с покъщнина, каквато по тези места не беше виждана; войниците говореха на разни езици — български, турски гръцки, черногорски, а имаше и едни, дето почти всичко им се разбираше, пък езикът им не беше нито български, нито руски. Сетне се разбра, че те били поляци. Офицерите им заповядваха още по-бамбашка — техният език пък бил украински или, както го наричаха тогава, малоруски. Когато ги разпитваха за началника им, пашата, те разправяха, че също бил поляк, сега с целия си алай бил в Бургас — чакал да приготвят в Сливен къща за него и казарма за полка му, а междувременно посвещавал цялото си внимание на свой именит съотечественик-поляк, прочут поет на име Адам Мицкевич. А върхът на бъркотията беше названието на частта им — наричаха я казак-алай: да се чудиш тази сбирщина казаци ли са, турци ли…