Тази вечер сливналии за пръв път чуха и видяха европейски танц…
Както беше заявил пашата, така и стана — на следната сутрин сливенските глашатаи възвестиха, че всеки сливенски младеж, който желае и не страда от болест, може да постъпи в казак-алая; ще получава дрехи, оръжие и плата, ако е кабахатлия за нещо — ще му се опрости тозчас; на вярата му няма да се посяга; мераклиите да отидат в хана на Георги Райнов и да се пишат…
— Аз също ще отида — заяви неочаквано Найден.
Баща му вдигна очи и го изгледа продължително.
— Няма да те спра — каза. — Само искам да узная защо ти дойде този ум. Ами че тебе не те бива без роптание един бакър вода да изнесеш, как се виждаш ден и нощ под чуждо повеление?
— Две са причините за решението ми, тате. Нека си говорим право — мен не ме бива за нищо друго. Погледни колко и каква аба съм изтъкал за последната неделя и ще проумееш щото искам да кажа. А не ми се живее така, на бащин и майчин гръб… Пък кой знае, може да съм бил роден анджак за войник — нищо че войникът е непрекъснато под чуждо повеление.
Бащата може би имаше какво да му възрази, но се въздържа и само подхвърли:
— Това е първата причина. А втората?
— Искам да натрия мутрата на разните Алиефендиевци, Топчиахмедовци и Мустафа-Кянибеевци, тате. На всичките, за които ние сме нещо по-долно и от червеите. Нека да застана пред тях с пушка в едната ръка и тънка сабя в другата, пък те да не могат „гък“ да ми кажат — ей това е втората причина. Пък по важност може би даже първата.
Бяно Абаджи нищо не каза, само повдигна рамене. Найден никога не разбра, че в този момент той не разсъждаваше върху намерението му, а се питаше от кого преди много, много години бе чувал същите или поне съвсем подобни приказки…
Постегна се Найден и се отправи „на Райноолу на хана“. Не беше сам, напротив, мнозина го бяха изпреварили. Пред него на опашка чакаха и Димитър Драгиов, и Вачката, и Юрдан Влаха, и Тянко Сакънтията, и Андон Гургура, и още мнозина други, които Найден или не познаваше, или знаеше само по лице. Но всичките до един бяха все от неговата кройка момци — на които не е провървяло в труда, а иначе душа дават „да натриват мутри“.
До вечерта бяха вече в сини униформи и високи „като бурии“ плъстени шапки, а офицерите им ги учеха как да се подреждат и що означават заповедите, произнасяни на непознат език.
9.
Никому не се искаше да повярва, но истината бавно-бавно се наложи — иначе непобедимият Дядо Иван загуби войната и се принуди да иска мир. Турците сияеха. И макар че за победата имаха от скромен по-скромен принос, перчеха се и се надуваха до спукване. Така дойде времето, когато войските им, разните му там арапи, анадолци и зебеци, които години наред се бяха влачили на север, сега се занизаха в обратна посока. И Сливен отново запъшка заедно с цяло Българско по ангариите и от своеволията на аскера. Сега даже беше къде-къде по-тежко — преди поне се живееше с надеждата, че войната ще донесе строшаване на робската верига…
По това време в хана на хаджи Никола Кебеджията бе отседнала една военна част, и то от цариградските, най-представителните. Хазайничеха аскерите съвсем като у дома си, а семейството на ханджията трябваше не само да ги хрантути, но и за конете им, настанени в обора, да се грижи. Началник им беше един млад и много наперен юзбашия, толкова наперен, сякаш сам, с двете си ръце, бе поставил Московията на колене. И какво го бе прихванало, че си бе избрал за постоянна жертва хаджи Димитър — от сутрин до вечер се чуваше само: „Ти бре, я изтичай до кафенето да ми донесеш едно тежко-сладко!“, „Я ми полей“, „Я ми лъсни ботушите!“, я това, я онова — цял ден. И хаджи Димитър тичаше нагоре-надолу; какво друго да прави — не се ли подчини, ще доведе съсипията и на дом, и на семейство, и на имот… Търчеше той да угажда на разните прищевки и своенравия, макар че от гняв и обида кръвта през цялото време тупаше в слепоочията му. И само веднъж не се стърпя и каза на български:
— Опичай си акъла, човече! Дядо Иван може да е сключил мир с вас, ама аз — не. Хаджи Димитър е още във война с вас, така да знаеш!
— Какво рече тоя хаирсъзин? — запита офицерът.
— Обади ми се къде си го изпратил — замаза работата Никола Кебеджията.
— Тъй ли ти се обаждат синовете ти бре, гяур? Ще рече човек — на кръв ти се заканват…
— Дотежало му е, юзбаши ефенди — с привидна безпомощност вдигна ръце бащата. — Ама и да ти кажа правичката, има защо да му е дотежало. Какво си го нарочил, та от тъмно до тъмно го гониш за щяло и нещяло?