Миралай беят го изслуша смръщено, после извърна въпросителен поглед към кадията.
— Щур за десет щури е хаджи Димитър, зная го — отговори му Али ефенди. — Той прайва такова нещо.
— Страшилище ли е някакво тоз хаджия или пехливанин от сборищата, че да натроши кокалите на един падишахов забитин, и не какъв да е, а който е премерил сили с Московеца?
На това място Али ефенди си спомни, че от години хаджи Никола му даваше винаги най-добрите си кебета, срещу които не вземаше даже една аспра. И се изкиска:
— А, страшилище! Петнайсетгодишно момче е, миралай бей. От ей такъв го познавам…
— Пет-най-сет го-ди-шен!? — възкликна началникът. — И той е…? — После се обърна към пострадалия: — Ами ти бре! Коскоджамити юзбашия, който трябва да води войската от победа към победа, да се оставиш да те пречука едно хлапе! И не само да се оставиш, ами сетне да идваш тука да хленчиш и да молиш друг да отмъсти за тебе!… Марш навън! Никакъв падишахов забитин не си ти, а позор и за войската, и за падишаха!… Вън!
Пръв се изкиска кадията Али ефенди. Този негов смях се предаде на всички останали в конака, та той съпроводи пребития турчин, докато се измъкваше от одаята и се препъваше по стълбите.
Залежа се юзбашията и след две-три недели се представи пред аллаха. Хората разправяха, че умрял колкото от раните си, дваж повече от срам.
— Един тиранин по-малко — каза само хаджи Димитър, когато научи за смъртта на юзбашията.
И не се закахъри повече.
10.
Войната приключи, оставаше да се скрепи с подписи договорът за мир. За да „запушат устата“ на Русия в заключителните преговори, западните велики сили принудиха Турция най-сетне наистина да предприеме някакви реформи, да даде известни правдини на поробеното християнско население, да „сложи юзда“ на беззаконията. Колкото и да е странно, това беше ултиматум, отправен не към победения, а към победителя. И „победителката“ Турция „подви опашка“ и се подчини — в средата на февруари 1856 г. султан Абдул Меджид издаде Хатихумаюна, с който поне на думи превръщаше плесенясалата си империя в подобие на демократична монархия: създаваха се местни управителни съвети с участие на българи, гарантираха се имотът, животът и честта на християните, обещаваше се свобода на вероизповеданията и облекчение на данъците и т.н. Разбира се, турците си знаеха, че и Хатихумаюнът ще има съдбата на Хатишерифа отпреди двадесет и седем години. Изключение направиха само за две неща — че наистина създадоха меджлиси (в Сливен му казваха „мезлиш“), в които включваха по няколко от по-богатите или по-влиятелните българи, и че се заловиха — особено след някои стихийни български въстания, като Димитракиевата буна във Видинско или Капитан дядо Николовото въстание в Габрово — да изчистят планините от недоволници и размирници. Всичко останало се оказа „бошлаф“. И неколцината, които временно бяха помислили, че наистина скоро ще видят една преобразена Турция, бяха горчиво измамени; един от тях беше например Садък паша Чайковски, който повярва, че българите действително ще се допущат до военна служба, и получи отговор даже не от Портата, а от английския посланик лорд Страдфорд-Редклиф:
„Това значи християнските поданици след няколко години да имат на свое разположение цяла армия, способна да се сражава. Това няма да стане. Ние не за това се грижим за неприкосновеността на турската империя…“
Българите, учили се петстотин години на ритници и разочарования имаха благоразумието да не се поддадат на уловката. Но като не повярваха на големите думи на Хатихумаюна, те го използуваха, доколкото това изобщо беше възможно — позоваваха се на него в борбата си за самостоятелна църква, членовете на „мезлишите“ ако не сполучваха да променят нещата, поне разобличаваха беззаконията.
Времето на Хатихумаюна се отрази в Сливен по особен начин. За щастие на българското население членове на „мезлиша“ станаха хора, които не си поплюваха да защищават еднородците си, не се умилкваха като котки между краката на господарите и когато се налагаше, достигаха дори до остри спорове и заплахи — поп хаджи Юрдан и Бяно Абаджи. За избора им (турците по-късно го наричаха „да си сложиш таралеж в гащите“) се стигна по различни съображения. Поп Юрдан получи мястото си „по право“ — като наместник на одринския владика. На Бяно се спряха самите турци — по-старите от тях си спомняха, че той единствен през „Голямото Московско“ е защитил от оскверняване джамиите и мечетите, по-младите пък признаваха безспорната му праволинейност и мъдрост.