— Може и подивяла котка да е, но може и враг да те примамва навън. — Мавроди показа с очи пищовите си, закачени с целия силяхлък на стената. — Един за тебе, един за мене. — И попита: — Знаеш ли, ая Бяно, как се стреля с пищов?
Въпреки напрежението на момента, Бяно намери сили да се усмихне: преди много, много години шегобийците му викаха „ая“ — „светец“ по турски — заради желанието му да служи на Доброто. А иначе той с малко срам си призна, че за втори път през живота си хващаше пищов (първият беше по Преселението, двадесет и пет години назад), но наистина никога не му се бе налагало, нито отдавало възможност да стреля. Не го призна, а рече в отговор:
— Единият за тебе ли? Не се ли виждаш на какъв хал си, нещастнико, че се готвиш пак да се сражаваш?
— Не за сражение ми е пищовът, глупчо — смъмри го раненият хайдутин. — А за мене. На турчин аз жив няма да се дам.
Двамата почти едновременно запрегнаха чакмаците, после Бяно освободи гредата, която запречваше вратата, и внимателно, пръст по пръст, я открехна. Като не видя нищо, промуши и глава през процента. И ахна:
— Я, та това бил свой човек! Георги, на наша Трънка синът.
— Слава богу — изпъшка зад него Коджакара. — Зер както сръчно държиш пищова… Хайде де, доведи Георги. От него ще научим що става с Калъчлията и дружината му.
Бяно въведе племенника си. Георги Трънкин поздрави учтиво, но се усещаше някаква гузност в държането и изгледа му.
— Какво му е на бай Мавроди? — попита.
— А, нищо — побърза да заяви вуйчо му, — понадупчили са го в битката при „Бели бук“, ама ще му мине като на кутре. — А иначе скрито поклати глава; жестът му трябваше да означава: „Отива си, Мавроди, отива си…“ — Разкажи за тебе, Георге. За тебе и за дружината.
Като странеше поглед, Георги заразказва. Описа той как цял месец са бягали от потерите или са се измъквали от засадите, после подробно разправи и вчерашната люта битка над Твърдица срещу най-отбраните табори на Зейнил паша. И завърши, смотолявайки нещо за измъкването си през нощта и изминаването напосоки разстоянието до Барите.
— Как? — трепна в същия миг Бяно. — Ти си изоставил войводата и другарите си, и то пред лицето на аскера?
— А — опита се да се самоизвини Георги Трънкин, — то Калъчлията и тъй, и тъй споменаваше, че насам вече няма живот за нас и че ще трябва пак да ударим към Варненско…
— Но ти не поиска разрешение да не ходиш по Варненско с дружината, а се измъкна като подлец, нали? — не се остави да бъде забаламосан Бяно.
— Ех и ти, вуйчо! — насили се да се покаже обиден момъкът. — Приказваш ги и ти едни таквиз едри-едри. Измъкнах се, вярно, ама защо чак като подлец? И ти да беше вчера там, накъмто Чумерна, където низамските куршуми бяха повече от желъдите по дърветата, щеше…
— А да ти кажа ли аз какво щях, Георге? — обади се от одъра Мавроди Коджакара. — Ако не беше син на баба Трънка и внук на онзи Георги, чието име носиш, щях чисто и просто ей-сега да ти пръсна мозъка. Защото само това заслужава човек като тебе, комуто е досвидяла кожицата и като сетен предател е изоставил дружината в час на изпитни.
Настана тягостно мълчание, което сякаш обещаваше никога да не свърши. Най-сетне Георги Трънкин се престраши да се обади:
— Аз се надявах, вуйчо, да намеря при тебе подслон и укритие, докато тази вихрушка се измете от нашия Балкан… А то какво? Комай трябва да сляза при мама и Христо в града или на воденицата?
— Никакъв град и никаква воденица! — отряза в отговор вуйчо му. — И не защото там гъмжи от войска и заптии. Трябва да поправиш грешката си, Георге.
— Туй пък що значи? — озъби се момъкът и сипаничавото му лице придоби изражение на раздразнен рис. — Да не ти е минало през ума да ме върнеше накъде Твърдица? Чавка ли ти е изпила…
Не можа да завърши. Бяно се приведе напред и го плесна; не вложи и четвъртина от силата си в тази плесница, а Георги се изтъркаля от столчето си и се намери до вратата.
— Ти не само си предател, но и безочливец — каза Бяно Абаджи. — Аз съм твой вуйчо, господинчо, но заедно с туй съм и два пъти по-стар…
— И си дошъл при него да търсиш спасение? — вметна Мавроди.
— … не ти е позволено да ми говориш с неуважение и разни врели-некипели. Ти си шетал с Димитра Калъчлията по Варненската нахия, нали? И сигур са ти известни ятаците и скривалищата му?
— Две пълни години бяхме заедно нататък — отговори Георги, като разтриваше бузата си, която бе захванала да се подува.