— Дай ми още глътка вода! — примоли се раненият.
Бяно Абаджи му поднесе пахарчето до устните. И изтръпна — смъртната сивота бе станала още по-ясно забележима, а носът на смъртника вече дори леко синееше.
— Дано да си прав — с упование каза Мавроди и приятелят му се почуди откъде ли намира още душевни сили да говори така смислено и спокойно. — Ти знаеш, Бяно, животът ми бе едно безспирно страдание. Бих продал душата си на Опашатия, поне споменът за мене да бъде светъл и ясен… чист… И не заради някаква гола слава — за полза на другите страдалци да бъде тази светлота…
— И тя ще бъде! — вече с истинска, а не престорена твърдост рече приятелят му. — За полза и за българска гордост ще бъде. Ще се гордее с тебе и Иван, когато рано или късно му кажа истината. Защото аз наистина няма да я скрия от него, Мавроди!
Раненият отново затвори очи и дълго, дълго остана така. Бяно започна вече да се пита дали животът не е напуснал тази негова измъчена плът, но не се стигна до проверка. Клепачите на Мавроди още веднъж се открехнаха и смолистите му зеници се извърнаха към човека до одъра.
— Когато някой е с единия крак в гроба, той не бива да бъде лъган, братко. Кажи ми от сърце — вярно ли беше, когато ми се закълна, че Иван е още жив?
Другият така стисна пестници, че ставите му изпукаха. Но събра сили и издържа пронизващия поглед на умиращия.
— Вярно е и още веднъж ти се заклевам. Искаш ли сам да видиш писмото?
— Знаеш, че съм сляп за писаното слово. Но щом си толкова добър, прочети ми го още веднъж…
Бяно поразрови ракличката, в която под ключ държеше някои свои лични вещи и тефтери, и извади писмото. То беше същото онова писмо отпреди две години — последното, получено от Иван, — с което синът на Мавроди Коджакара известяваше, че е напуснал университета и е отишъл доброволец в Крим. Разгъна го, позаглади го на коляното си и го „зачете“:
Тате и мамо, прелюбезни родители мои!
Скъпи ми братия и сестричка! И вие, драги съотечественици, които ми дарихте подкрепата своя!
С настоящите мои редове идвам да ви известя, че вашият син, брат и покровителственний е жив и се радва на добро здравие. Немилостиво се показа този път провидението към нашия закрилник Дядо Иван и не го дари с победата, но нито оръжието Дядо-Иваново, нито солдатската чест на синовете негови бяха потъмнени от позор. И за радост, скъпи и прелюбезни мои, между онези, които се покриха със слава дори и в поражението, е и вашият син, брат и покровителственний — четири са неговите рани и четирите все отпред, нито едничка откъм гърба. И за всяка рана Дядо Иван почете българското негово мъжество и българската негова храброст с орден — най-голямата гордост за солдата…
— Чуваш ли, Мавроди — вдигна поглед от „писмото“ Бяно. — Живо е момчето и удостоено с четири…
Гласът му секна изведнъж. Мавроди Коджакара бе застинал в странна, леко извита стойка, сякаш не с ушите, а с цялата си вече безчувствена снага продължаваше да слуша измислените редове на своя син. А погледът му, допреди малко впит в четеца, сега се рееше, неподвижен, някъде далече — вероятно към Каръмската земя през морето.
Бяно протегна пръсти и затвори клепачите му. После се прекръсти и като бършеше очи, произнесе гласно:
— Прости ми, господи, че дадох свята клетва, а излъгах. За душата на този мъченик го сторих. Той преживя като Йов тук, на Земята, нека поне с радост… пък макар и лъжовна, да се яви пред нозете ти…
12.
Ако приемът, даден от Зейнил паша — вторият в летописа на Сливен — мина успешно, основната заслуга беше във френското възпитание на пашата. След като се бе позапознал с истинските отношения между турци и българи в този град, той има̀ благоразумието пред едните и другите да изтъкне съвсем различни поводи за тържеството: пред сънародниците си — победоносния мир, сключен (макар и не съвсем наскоро) в Париж, и ликвидирането завинаги язвата в снагата на империята („завинаги“ и „язвата“ бяха негови думи и те отговаряха на представите и на доброто му самочувствие), която представляваха хайдушките дружини в Стара планина; пред българските първенци — издаването на Хатихумаюна, включването на християните в управлението и сбогуването му „с този прекрасен град и с още по-прекрасните негови жители“. Тъй или иначе усвоената в далечна Франция тактичност даде плод — на приема присъствува наистина най-отбраното общество, каймакът (Зейнил си го определи на френски „crème de la crème“) на Сливен, турци, българи, че и един грък — Костаки хекимина. Разбира се, не и жени — присъствието на представителки на „низшия пол“ противоречеше на разбиранията на един чистокръвен мюсюлманин дори когато той бе получил възпитанието си в „Сен-Сир“ и неведнъж бе имал възможността да се движи във френско общество и френски салони.