— Защо, господин Желязков? Градът не е останал без лекарска помощ. Доколкото разбрах, в последните години е дошъл опитен грък…
— Ей го там! — показа с очи Русчо. — Костаки хекимина.
— Предпочитам да умра начаса, нежели да се оставя в нечистите ръце на този… на този… — Сега вече не говореше болният, развалината Желязков, а предишният Добри Фабрикаджията, твърдият и решителният.
— Мискинин — помогна му Русчо Миркович.
— Защо, господин Желязков? Не разбира ли колегата Костаки?
— Може и да разбира, ама е мискинин, както рече бате ти, затова. Аз не знам някой да е излекуван от него, ала колко са озлочестените жени и девойки — чет нямат. Такъв човек е за заплюване, а не за почетното звание лекар. — За минута тримата се умълчаха. — Може би не е подходящият момент, доктор Георги, ама може ли да те попитам нещо? Разбираш ли — не доскорошния лудетина Георги, а доктора да попитам?
— На ваше разположение съм, господин Желязков.
— Много страдам бе, сине — страдалчески изрече болният. — Ставите си усещам като прободени с нажежени шишове — мръдна ли, все едно че ги обливам с вряло олово. Ама може ли човек да е вечно неподвижен, като кукла?
— Ще позволите ли да погледна?
Добри Желязков показа ръцете си.
— Така са и краката, целият съм така — каза. — Ставите подути, зачервени…
— Вие имате това, което в медицината се нарича хроничен ставен ревматизъм, господин Желязков. И тъй като ви помня като корав и с твърд характер мъж, ще ви кажа веднага направо — науката още не може да се справи с него. Разбирате ли? Просто не е изнамерен цяр срещу инфектартрита… това е другото име на болестта ви.
Кратко смълчаване.
— Чест ти прави, сине, че не се залови да ме залъгваш като дете. — Добри Желязков изкриви лице в нещо като усмивка. — Е, чест прави и на мене, загдето съм оставил такъв спомен, че лекарите не го извъртат по килифарски… Кажи ми още само едно. Ако няма цяр, няма ли поне чалъм да се пооблекчат тези дяволски страдания?
— Не ми се присмивайте, че аз, възпитаникът на университета в Монпелие, ще ви препоръчам нещо от народното лечение, господин Желязков. Ама опитайте — може да даде резултат.
— Казвай, казвай веднага!
— Правете всеки ден баня в каца топла вода, толкова топла, колкото можете да издържите. Поизстива ли, нека да доливат гореща. Като се натоплите хубавичко, намазвайте болезнените стави с кашица, приготвена от люти чушки, ама от най-лютите, арнаутските, също толкова корени на пиперки, четворно повече чист зехтин и пак четворно хубаво нашенско червено вино. След двайсет дни или месец се надявам да получите облекчение.
— Ще го направя — кимна Фабрикаджията. И смигна съучастнически: — Винцето не може ли…
Тримата избухнаха в смях.
Те се сблъскаха така лице с лице, че този път Кутьо Ганчев нема̀ възможността да заобиколи отдалече.
— Благодаря ти за уважението, което ми стори, зетко — с горчива ирония каза Бяно. — Господ ме е дарил с още едно внуче — нека да е живо и здраво и достойно за името на дядо си!, — пък аз научих за това от комшиите…
Беше вярно — третият син на Кутьо се бе намерил преди цял месец, пък той още не бе благоволил да се отбие у Бянови, да съобщи радостната вест на тъста и тъщата.
Щръкналата адамова ябълка на Кутьо подскочи — чак до челюстта, но той поне има̀ доблестта да срещне по мъжки укорния поглед на Бяно.
— Виновен съм, няма да го отрека. И веднага ще ти река, тате, че катадневно заплащам вината си до нетърпимо мърморене — и от Руска, дваж повече от мама.
— За да не си изпълнил нито роднинския си дълг, нито жалбата на жена си и майка си, ти навярно имаш някакви много сериозни причини…
— Също и този път няма да хитрувам, тате. Колчем се срещнем и разприказваме с тебе, толкоз пъти все сме стигнали до търкане, аха-аха да я докараме до непоправимото.
— И защо е така, драги зетко? Обяснил ли си си го някак?
Другият сви кокалестите си рамене.
— Амчи знам, ти не одобряваш желанието ми винаги първом да обмисля и да преценя разумността и възможностите, а сетне да действувам. Аз пък не мога да се съглася с прекаленото горещене на всички вас, Силдаровците. Мигар ще оправя всички зулуми, ако ден през ден ходя да се карам я с каймакамина, я с Али ефенди? Няма да постигна нищо добро, само ще си спечеля ненавистта им, та с едно мръдване на ръката могат да ме върнат там, в нищото, откъдето тръгнах.
— Народът ни казва: „По-добре честна сиромашия, отколкото безчестно богатство“, Кутьо.