— А, това не мога да приема! — Кръвта видимо се качи в главата на Кутьо Ганчев. — Ако не съм такъв юнак, какъвто вам, на Силдаровците се иска да ме видите, то поне никой не може да ме обвини в безчестие. Никой!
— Прекаленото прегъване на гръб надали е особена чест…
Другият щеше да отговори с някаква острота, но се удържа, поразмисли. После каза многозначително:
— След този ни разговор пак ли ще ме попиташ, тате, защо отбягвам честите ни срещи?
И с тези думи се разделиха. Пропуснаха даже по едно довиждане да си кажат…
Зейнил паша държеше в ръка филджан, но в него нямаше кафе, а коняк от най-добра марка — още от Франция се бе пристрастил към това питие. И между задължителните кратки реплики с този-онзи с удоволствие си теглеше по една глътка, така за него срещата със сливналии придобиваше не само облик, но и вкус на едно истинско празненство…
Точно по време на една от тези глътки някакъв глас произнесе току до рамото му:
— Исках нарочно да ви поздравя, паша ефенди. — Зейнил с неудоволствие си спести едно хубаво примлясване — то за него беше все едно като оригването подир вкусно и богато хранене — и се извърна. Онзи, който му говореше, беше от българите — хубав и богато облечен чорбаджия, с умно и донякъде лукаво-хитро лице, само прекалено пълен като за вкуса на пашата. Това за пълнотата не подразни особено турчина, обаче не може да се каже същото за раболепието в гласа на чорбаджията — той не беше безразличен, към похвалите, но се дразнеше от подлизурщината.
— Да ме поздравите за какво, челеби? — каза с онази изисканост, на която го бяха учили в „Сен-Сир“. — С какво съм заслужил ласкавата ви оценка?
— Казано съвсем точно, една ласкава оценка и един укор, паша.
Зейнил наостри уши — този път непознатият наистина успя да пробуди любопитството му. Не се случваше всеки ден гяурин да посмее да съди не кого да е, а един паша.
— Любопитен съм да чуя и двете.
— Поздравлявам ви, че очистихте нашия богат и красив край от негодниците, паша ефенди. Мисля, че за пръв път от цяло столетие друмищата престанаха да бъдат място на постоянна опасност. Бих казал дори, че сега е като в една наша стара песен — можем да пратим оттук до Котел или до Елена някоя най-лична по хубост мома цялата в нанизи от пендари и нито на нейната чест ще посегне някой, нито на алтъните по пазвата й.
Ласкателството беше малко прекалено „ачик“ като за вкуса на пашата, но все пак той го възприе откъм добрата му страна. Какво ли щеше да си помисли Зейнил, ако научеше, че песента не е за някой друг, а за Индже Стоян, споменът за когото още стряскаше мнозина турци дори в Стамбул?
— А укорът, челеби?
— Той е, загдето скрихте от нас, че тази вечер чествуваме славната победа на любимия наш падишах над омразния Московец, паша ефенди. Защо го премълчахте? За нас, верноподаните на султана християни, тази победа също така донесе радост и удовлетворение като на вас, мюсюлманите.
„Ето какво значи една победа! — възликува в себе си Зейнил паша. — Простият народ, който винаги се нуждае от упование в силата, веднага обръща гръб на победения, пък бил той и еднокръвен или едноверен, и се обръща с почит към увенчания с лаврите!“ А гласно попита:
— Как е вашето име, челеби? Ще се радвам да го запомня.
— Евтим Димитриади, ваш покорен слуга — беше отговорът.
Застанали един до друг, поп Юрдан и Димитър Инзов си сърбаха от сливовата, която тук се лееше като река, и лениво одумваха тоз-оня от присъствуващите. И само един-единствен път изоставиха спокойния тон и настръхнаха като хищници, зърнали отдавна гонена жертва.
— Питам се докога Сливен ще търпи този позор — гъгниво прецеди Злъчката и за по-голяма убедителност тегли една от своите. — Долен курвар, който за по-голяма сигурност се е писал хекимин, та булките сами да идват при него, да се разсъбличат, да…
— Когато понякога си помислям, че Костаки е само през няколко къщи от божия храм, в който служа, иде ми сам, със собствената си ръка да му тегля куршума — не остана назад от него поп Юрдан.
— Научи ли за внучката на дядо Ставри Папуча? Костаки я обаял с приказки за женитба, а като и се наситил…
— Какво ще ми разправяш баш на мене? — прекъсна го свещеникът. — Нали си имах ядове чак с владиката Кирил, загдето се съгласих да опея нещастницата, въпреки че сама си е сложила въжето на врата?
— Помни ми думата, дядо попе — рече Злъчката, след като гаврътна още една чашка, — няма да е задълго. Костаки дойде до гуша на всички, даже на тия, дето са се писали по̀ гърци и от самите гърчуля. Ще се намери някой да изтрие петното от челото на нашия хубав град, да пукна, ако не изляза прав!…