— Амин! — каза поп Юрдан и се прекръсти, забравяйки, че това „амин“ се отнасяше до едно изказано пожелание за кървава разправа…
— Е, как е, Бяно Абаджи? — приветствува го Али ефенди.
Бяно го изгледа подозрително — имаше почти нескрито предизвикателство отвъд тези уж нищо незначещи думи.
— Благодаря, не мога да се оплача, кадъ̀ ефенди.
— Виж ти, виж ти! — цъкна присмехулно с език другият. — Московецът на колене пред падишаха, да му даде аллах да живее сто години, не хайдушки крак, а хайдушки цървул не е останал в Балкана, а ти не намираш повод да се оплачеш от положението?
Капанът беше прекалено аджамийсии за човек като Бяно.
— Учудваш ме, кадийо — каза. — Чувал ли си ме някога да пея хвалебствия на Московеца? Или може би си ме виждал да кадя тамян на хайдутите в Стара планина? — И се присмя на свой ред: — Да не си сръбнал от забраненото питие, Али ефенди, та да ме бъркаш с някой друг?
Първата схватка не се оказа в негова полза, та Али ефенди свали маската на дружелюбност от лицето си.
— На два пъти в последните години ти ме заплаши с близка буря, Бяно Абаджи. И признавам, заплаши ме тъй, че хванах вяра на заплахата ти. Е, сега е мой ред да те попитам: що стана с обещаната буря, Бяно Абаджи? В Севастопол ли беше тя, в Париж ли или при „Бели буки“ към Хаинбоаз?
Бяно го изгледа продължително, после каза тихо:
— На твое място бих сторил две неща, кадъ̀ ефенди. Бих плювнал три пъти през рамото си — такава е магията за прогонване на дявола.
— А второто?
— Бих постъпвал така, че наистина законът да има винаги връх над несправедливостта. Защото където вилнее несправедливост, там бурята непременно идва… дори и ако случайно позакъснее…
Втора книга
Искра любородна разтреперва земята българска
Първа част
Мост към бъдещето
Турското мастило (б.а. — актовете на администрацията) може да се изтрие с едно близване на езика.
1.
Като се правеше на безгрижен, Панайот Минков спусна кепенците на дюкяна, после хвърли един уж разсеян поглед нагоре-надолу по улицата, влезе и заключи вратата зад себе си. Докато палеше още няколко свещи, изпод тезгяха и от малкото складче отзад наизлязоха даскал Димитър Черното, доктор Георги Миркович, Боян Силдаров, Добри Чинтулов и Стефан Гидиков; всички бяха млади, но дори и сред тях последният изглеждаше направо момче — на всичко отгоре слаботелесно и с цвят на кожата, за който никак не би подобавало да се каже „пращи от здраве“. Насядаха по столчета и чували и Димитър хаджи Костов, като се почесваше замислено по брадясалата буза, започна пръв:
— Не знам как е с вас, но аз се чувствувам орезилен. Откак свят светува, младите са начело във всяка борба. А ние докъде я докарахме? Размърдваме се, когато старите ни смушкат с остена…
— Наистина сме за резил — съгласи се Панайот Минков. — То ще излезе, че хората на години са с по-млад дух от нас. Или… Впрочем знаете ли за какво ни събират?
Погледите се отправиха към Боян, но той сви рамене, не знаеше.
— Не е трудно да се познае — каза Георги Миркович. — Проспали сме всичките години на войната…
— Не — вметна Чинтулов, — чакали сме наготово от Дядо Иван!
— … и сега трябва първо ние да се събудим, а сетне да заработим за пробуждането и на целия наш народ. — Миркович не беше между „проспалите“, защото през войната бе в далечна Франция, но без колебание поемаше върху себе си част от общата вина. — Бездействието ни е нещо като пропаст между миналото и бъдещето…