Преди да затворим тази глава, нека да кажем с няколко думи как бяха изпълнени решенията, взети в дюкяна на Панайот Минков.
Не без продължителна душевна борба Димитър хаджи Костов прие и бе ръкоположен за свещеник; като представител на владиката в Сливен, поп Юрдан му издействува място в централната църква „Свети Димитър“ — да има и там верен на делото човек, както чрез него имаше в клуцохорската „Свети Никола“. Две неща си запази Димитър хаджи Костов в битността си на поп Димитър — уважението на сливналии и прякора си Черното.
Димитър Русков също се подчини, върна се от Котел в Градец и стана главен учител в селото с плата 75 лири годишно. Наскоро след завръщането си той оправи и личното си положение — ожени се за Мария, дъщеря на Стоян кехая.
Напълно се поставиха на разположение и всички други, които бяха набелязали — даскал Буньо, поп Янко, поп Харалампи и двамата жеравненци.
Също и доктор Миркович изпълни обещанието си и зае мястото на Черното в училището към църквата „Света София“. Не остана дълго — наложи му се все пак да заеме поста си на градски лекар в Ески Заара. Замести го един от много младите ученици на Чинтулов — Панайот Стефанов Вълнаров; той нямаше знанията нито на Черното, нито на Миркович, но все пак с достойнство запази нивото на Новоселското училище.
За съжаление съвсем скоро Сливен щеше да загуби — макар и не завинаги — един от най-видните си синове — онзи, когото Бяно Абаджи поставяше наравно с отца Паисия и Неофита Бозвели…
2.
Разговорът се оказа неочаквано кратък — причината се състоеше в това, че онзи, който се отзова на поканата му, беше и не беше поп Станчо. Беше телесно — същият хубав и добре охранен, розоволик мъж в расо от скъпо сукно; нямаше го обаче другия, вечно сърдечен и възторжен приятел — този, който влезе в „килията“, беше студен, заплашителен, високомерен, леденоспокоен, уверен в силите си. Отказа да седне и попита късо:
— Проводил си да ме повикат, даскале. Защо съм ти нужен?
Встъплението стъписа Добри Чинтулов. И го накара да се държи едва ли не като виновен. Той мачкаше ръце, докато обясняваше:
— Виж, отче… Неудобно ми е, ама просто нямам друг изход… Аз самият съм затруднен и… — Пое дъх и каза като ученик, който отговаря на зададен въпрос: — За петте хиляди гроша, отче. Нужни са ми…
— Нужни ли са ти? — вдигна хубавите си вежди свещеникът. — Я гледай… И какво, може би искаш да ти ги наброя грош по грош, а?
Добри Чинтулов напълно се обърка. Онова, което в неговите представи се разбираше от само себе си, в устата на поп Станчо звучеше така, все едно че е поискал няколко звезди от небесния свод.
— Ами условието беше, че когато си ги поискам… при нужда…
— Тъй ли? — продължи да напада свещеникът. — Аз пък, грешен човек, мислех, че ти ми ги даваш, за да не говоря из града кой съчинява тези песни, които ни повече, ни по-малко приканват младите „да тръгват по гората“, и за какво — „срещу народа отомански“…
— Никога не сме свързвали песните с грошовете…
— А аз, представи си, съм ги свързвал. И ако продължаваш…
— Продължавам, разбира се. Пет хиляди гроша са много пари, отче, това е годишната плата на един свещеник или на един главен учител…
— Продължаваш, а? Тогаз се сърди на себе си, даскале. Когато гниеш по одринските или цариградските зандани, спомни си, че сам си си го търсил. — Свещеникът направи няколко крачки към изхода. — Оттук отивам право в конака, даскале. Това пък е моето продължение…
Когато остана сам, Добри Чинтулов почувствува маене, премаля му, та потърси опора о вратата — уплаши се, че ще се срине на пода. Наложи си да се поовладее, поне колкото да се довлече и да се повали на одъра. Случило ли се беше всичко това или бе преживял само един лош, много лош сън? Вярно, дочувал бе неласкави думи за поп Станчо, но чак дотолкова?… Възможно ли е зад образа на най-близкия приятел да се е крила отровна змия? Или вампир, който се храни с човешка кръв? Внезапно, истината връхлетя върху учителя — той нямаше време да седи безкрайно и да си задава въпроси. Поп Станчо не бе заплашвал напразно, това се усети в гласа му, заптиетата може би вече са тръгнали към Гюрчешме. И какво ще стане, когато намерят тетрадката с песните? О, не, само в едно се бе излъгал лъжовният приятел — за тези песни нямаше да последва тъмница, а въже на врата!…
Учителят извади любимата тетрадка от раклата и нерешително я повъртя из ръце. Какво да прави с нея? Той имаше достатъчно здрав разум, за да не си мисли за закопаване в земята или други, още по-хитри скривалища. За миг му хрумна да я укрие в дома на брат си, но веднага отхвърли тази идея — какво, каза си, да избави своя врат от въжето, като надене примката на врата на Иван ли? Тогава? Тогава какво?