Бяно не отговори веднага — имаше нужда да премисли и двете новини, които за пръв път стигаха до ушите му.
— От сърце съжалявам и за тетрадката, и за преместването в Ямбол — каза най-сетне. — Но не приемам думата страхливец, господин Чинтулов. И двете действия са проява на най-обикновена самозащита, която е в природата на всяко живо същество. Това не е страхливост, не! Как ще наречете страхливец човека, който е съзнавал, че за поробителите стиховете му са много по-опасни от барута и въпреки това не само ги е сътворил, но и ги е разпространил? И то така, че днес един родолюбец може да не знае „Отче наш“, но положително има на уста „Стани, стани, юнак балкански…“? Така е, учителю. Аз не само че не признавам думата страхливец, но ви смятам за един от най-храбрите люде, които съм срещал през живота си. Именно заради съзнаването на опасността, която сте поемали. Какъв храбрец е онзи, който отива срещу най-голямата опасност, без да я разбира? Не, не! Храброст ще рече да виждаш опасността, да съзнаваш последиците и въпреки това да вървиш с горди юнашки крачки насреща й.
— И за отиването в Ямбол ли ще намерите оправдателна дума?
— Разбира се. Когато вали дъжд, всеки застава на сушина, нали?
— Благодаря ви, господин Силдаров, от душа и сърце ви благодаря. Сега поне… поне няма да се имам… за подлец… И няма да ми е толкова тежко за изгорената тетрадка…
— Тетрадката може да е изгорена, но песните — не — поправи го Бяно. — Те са записани в сърцата на всеки отечестволюбив българин. Искате ли начаса да ви кажа „Къде си, вярна ти любов народна?“ и „Стани, стани, юнак балкански“? Докато има българин, тези песни нивга не ще изчезнат и тях никакъв огън не ще може да изгори. — Той потупа окуражително учителя по рамото. — Кога заминавате за Ямбол? И за колко?
— За три години. Такава беше поканата на ямболлии и я приех като спасение от гибелна заплаха. Да не говорим, че тъй или иначе вече съм човек, който е търкал дюшемето в зандана…
— А, това не! — рязко възрази Бяно. — Да си бил в зандана по народни работи — това е чест, не опетняване.
Добри Чинтулов не заспори; при това в себе си той мислеше по същия начин, само се страхуваше от обратното.
— Наумил съм да тръгна в неделя, господин Силдаров. Дори съм наел каруца за не дотам богатия си товар.
— Жалко, че сте избрали точно неделя. Ще бъда на сватба. Иначе непременно щях да ви съпровода до новото ви местоживеене.
— Сватба? — Учителят се оживи, споменаването на думата „сватба“ очевидно му бе дошло на сгода. — Кои са щастливците, господине?
— За жениха трудно може да се каже щастливец. Не поради женитбата, не — ще моля бога именно тя да е превратна точка в съдбата му. Защото иначе… — Бяно се размисли и запълни празнината с натъпкване на тютюн в чибучето си. — Кръщелникът ми Панайот Хитов ще се жени за едно тяхно съседско момиче, Бойка на име… Какви ли нещастия не сполетяха този момък, Панайот! От чужди и свои — ето, чувам напоследък, че сестрите му го разкарват за наследство. Уредили всичко според обичая, пък сега съдилища, разправия, подкупи за кадията Али ефенди…
Добри Чинтулов пламна като божур, стисна юмруци и изрече плахо:
— Панайот не е единственият, който се надява с венчилото да обърне нова, по-щастлива страница в живота си, господин Силдаров. Не искам да крия, аз също имам… Вие се ползувате с име на човек, който обича да помага на другите. Ще склоните ли да помогнете и на мен, господин Силдаров?
— Не разбрах много от онова, което ми казахте, учителю.
— Питах дали ще имате милостта да поискате една мома за мене…
Веднъж „изплюл камъчето“, той разказа всичко с нетърпението на човек, който се бои да не го спре собствената му плахост.
— А сега е по-лошо от всеки друг път — завърши. — Сега дори не съм бедният, но уважаван сливенски учител, а прокуденик…
— На драго сърце ще изпълня поръчката, господин Чинтулов. И ще сполуча, в това съм напълно убеден. Ще сполуча не защото имам влияние върху Фабрикаджията, а понеже зная добрите му чувства към вас, уважението му. И поради това не мога да не ви упрекна, че толкова години на щастие сте загубили заради неоснователни угризения на съвестта.
— Неоснователни ли? — тъжно се усмихна учителят. — В приказките царският син се жени за сиромахкинята и всички се радваме на този хубав край; чували ли сте обаче приказка, в която сиромах се жени за царска дъщеря и се чувствува много честит от това венчило?