Докато палеше чибука си, Бяно го изгледа продължително.
— Виждам, че не познавате бъдещия си бабалък. Не говоря за това, че той не е цар — не беше преди, пък сега… Думата ми е за нрава и възгледите му. Той самият е тръгнал от нищо, та знае да цени в другите онова, което са постигнали с ръцете си, а не с парите в касата им.
— Дано да сте прав! — каза с упование учителят. — По-добре късно щастие, отколкото цял живот преследване на щастието…
Нещата се завъртяха по-бързо и по-странно, отколкото всички го предполагаха. Разбира се, мисията на Бяно се увенча с успех; Добри Желязков не само веднага даде съгласието си, но дори рече, че „това било единственият светъл лъч през мрачното му съществование в очакване на смъртта-изцерителка“. И пожела лично да даде благословията си на учителя, който винаги се бе ползувал от уважението му, а сега, след като бе опитал и тюрмата, това уважение бе пораснало поне двойно. И още на следния ден Добри Чинтулов и Настя застанаха край отрупания с възглавници одър на болния. Той каза само: „На добър час, скъпи деца“ и събра ръцете им в едно, но в този миг и тримата се разплакаха — бяха сълзи не на горест, а на щастие.
Новината за отпътуването на всепочитания учител пожела да стигне в Ново село точно в разгара на сватбата на Панайот Хитов. И се намери някой, който подхвърли, че „даскал Добри отива сам-саменичък, пък по «Краставо поле» и надолу по Тунджа отново се навъдили читаци“. Само като чу тези думи, младоженикът скокна на крака и помоли гостите да се веселят в негово отсъствие, понеже той щял „да прескочи до Ямбол да съпроводи даскал Добри“. И както имаше име на човек, „на когото акълът не му пречи“, никой не се залови да го разубеждава, само шуреят му Стоян, братът на Бойка, последва примера му и заяви, че ще се присъедини към него като охрана на учителя. Казаха го и наистина го направиха — яхнаха конете, „прескочиха“ до Ямбол и се върнаха достатъчно навреме, за да довършат гощавката заедно с другите. Само бабичките видяха в случката зла прокоба и като се кръстеха богобоязливо, мърмореха, че „няма да го бъде това венчило, щом женихът…“ и т.н. И в този случай предсказанията им се оказаха напълно верни…
Половин година по-късно — в началото на 1858-а — се венчаха също Добри Чинтулов и Анастасия Добри Желязкова. Сватбата мина без всякакви салтанати и делнично — учителят дойде с шейна за два дни от Ямбол, приятелят му поп Димитър хаджи Костов ги венча в дома на булката (за да може да присъствува скованият на легло Добри Желязков) и на другия ден двамата и прикята на булката все така безшумно отпътуваха по заснежените друмища на юг.
Със снега на следващата зима дойде и голямата радост на младото семейство — бракът им бе благословен с раждането на син. Нарекоха го Петър, на името на дядото.
3.
Със или без отиването до Ямбол венчавката на Панайот Иванов Хитов щеше да си остане, общо взето, незабелязано събитие за Сливен — голяма работа, че един несполучил в нищо момък от Ново село се женел за комшийското момиче, — но сякаш по зла орис точно в същия неделен ден стана и една друга случка, която пък окончателно затъмни и сватбата, и отпътуването на учителя Чинтулов, и всичко. И неин герой беше едно момче, едва седемнадесетгодишно, но чието име вече от години беше в устата на хората — хаджи Димитър, синът на хаджи Никола Кебеджията от Клуцохор.
Още преди няколко години се заприказва за хаджи Димитър, когато само със сопи и камъни едва не претрепа трима въоръжени до зъби низами към Хамам баир, но той и по природа си беше такъв, че все се набиваше в очи — по-малко на своите и повече на другите, недружелюбните. Ако го следеше човек, можеше да остане с впечатление, че той от сутрин до вечер се чуди какво ново и по-предизвикателно да измисли, за да стане трън в очите и на турци, и на чорбаджии. Хаджи Димитър сякаш имаше една-единствена грижа — как да не достави ден, без да стори нещо „напук“ на властниците, как да даде израз на своята непримиримост, на желанието си да подчертае, че нито се чувствува роб, нито признава силата на тираните.
Първото му предизвикателство беше още в самия му външен вид, в „каяфета“. Уши си той колчаклии потури и ги носеше с разкопчани две-три петелки на подбедрицата, кривеше „по хайдушки“ калпак над едното око, кипреше се с червен пискюллия пояс — все неща, които цели двадесет години преди да се появи на света, когато е била удавена в кръв Заверата, бяха забранени със закон за раята. А той не само се носеше така, ами нарочно минаваше в този „каяфет“ все покрай конака и пред турските кафенета, та агаларите пулеха очи и шепнеха на своите побратими, българските раболепни първенци: „Ама, чорбаджилар, ножът вече допря до кокала…“ За хаджи Димитър не стигаше и това, та той се сдружи с неколцина младежи на неговите години и нали още от най-ранно детство си беше все пръв, все главатар и войвода, приучи ги да му подражават във всичко — по юначество, по дързост, по размирство…