… В днешния празничен следобед през август тази дружина, все с хаджи Димитър начело, се бе разположила „на теферич“ сред една поляна в местността Белянката, в подножието на Кешишлика. Поизлегнали се бяха момчетата по тревата, между тях, едва наченат, имаше голям гювеч с овнешко и една погача колкото воденичен камък, а отстрана, в Куруча, се изстудяваше бъклица с отлежала от лани папазка. Хапваха по залък лудите глави, радваха се на мимолетната си волност, пък Дишлията и Радил, най-гласовитите, бяха подхванали оная, която напоследък ден и нощ огласяше Сливен:
Другите, разчувствувани като истински „юнаци балкански“, от време на време се провикваха тъй, че планината се огласяше чак до Сините камъни. Но тъкмо двамата бяха стигнали до
и песента секна изведнъж — неусетно за дружината току до тях се бе изправил чорбаджи Йоргаки, най-първият от сливенските първенци. Гледаше ги чорбаджията със смразяващ гняв, те също бяха събрали погледите си в него, дебнеха всяко негово движение, но иначе си стояха тъй, натъркаляни по земята, както той ги бе заварил.
Ядосал се беше Йоргаки — спипал ги бе да се разполагат не другаде, а на собственото му място, оградено с трънлив плет, — но повече го вбеси тази тяхна неподвижност. Вече от две десетилетия бе свикнал всеки да скоква на крака при неговото появяване и да прегъва гръбнак в чинен поздрав, дори турчулята, дето уж са господари тук, и те не пропущаха да му изразят уважението си, докато тия кюлханета не искаха и да знаят за неговото появяване.
— Вие бре! — разкрещя се той. — Хаймани с хаймани! Знаете ли вие на чий имот сте се курдисали?
— Ех, чорбаджи Йоргаки — с лек укор му възрази Дишлията, — че какво толкоз сме сторили, като сме седнали в твоя имот? Тревата ли ще повехне или земята ще се изтрие?
Този отговор, който не бе придружен от никакъв опит да се понадигне веселата дружина, сякаш пусна червено пред очите на чорбаджията.
— Млък! — ревна той така, че чак гласът му се прекърши. — Тозчас да изчезвате оттука, иначе…
Пак не помръднаха. А главатарят на момчетиите, непрокопсаният син на хаджи Никола Кебеджията, се подпря на лакът и като кръстосваше присмехулни очи с гнева на неговите, неочаквано вдигна глас и изпя:
Ако погледнеш, нямаше нищо лошо в това един младеж да си пее. Нито пък думите на песента съдържаха нещо обидно — е, избива на хайдушко наистина, но в края на краищата то си е за сметка на певеца. Ала въпреки това чорбаджи Йоргаки си загуби ума от тази песен — тъй както беше изпята тя в очите му и не как да е, а в отговор на лютата му закана, туй му се видя от дръзко по-дръзко предизвикателство. Нещо сякаш забули разсъдъка на чорбаджията. Той издаде звук като наранен звяр и стиснал тежки пестници и забравил всякакво достолепие, се втурна към веселяците да им даде добър урок за безочливостта им.
Кой те дявол караше, чорбаджи, да си разваляш рахатлъка и да тръгнеш да мериш сили с тези юначаги? Наистина ли вярваше, че самото ти появяване ги е вцепенило? Не се ли замисли, че може да стане като в поговорката — за вълна да тръгнеш, пък да се върнеш остриган?
По-късно чорбаджи Йоргаки напразно щеше да се мъчи да възстанови онова, което се случи. Той запомни само, че насреща му се изправи един-единствен от дружината — главатарят й хаджи Димитър. Последва кратко вчепкване, сетне чорбаджията със смайване усети табаните му да се отлепят от земята, поляна и дървета изведнъж се появиха под необичаен ъгъл пред очите му, разлюляха се и… и чорбаджи Йоргаки с всичките си седемдесет и пет оки бухна с краката нагоре в най-гъстия трънак на плета, съпроводен от буйния смях на момчетийската дружина.