— Татенце — каза с топяща сърцето гальовност, — ти нали все още нищо не желаеш повече от щастието на твоята малка Златина?
Той издаде неопределен звук; искаше той да бъде като застрашително ръмжене на вълк, пък излезе нещо като мъркане на коте.
— Дала съм сърцето си на друг, татенце. Ако наистина желаеш щастието ми, не само не ме давай на чужденеца, а ми помогни да свържа живота си с онзи… на когото впрочем го дължа… Изпълниш ли тази моя молба, завинаги ще знаеш, че си ме направил най-честитата на света.
Разчувствуван, бащата хлъзна ръка по черните й къдрици. И попита:
— Кой е той, момичето ми? И защо не си ми казала досега?
— Защото се страхувах от думата ти, татенце. Страхувах се да не би за пръв път да не ме разбереш и — девойката потърси по-силна дума — жива да ме погребеш. — Тя усети как баща й просто се разтапя в ръцете й и добави тихо: — За мен има само два пътя, татенце — или въжето на врата, или… под венчило с Найден, сина на Бяно Абаджи…
— Син на Бяно Абаджи?! — отблъсна я от себе си Евтим. — Само туй, няма да го бъде…
— Разбира се, че избраникът й е Найден Силдаров — безстрастно се обади Йосиф. — Трябва да си бил сляп, тате, да не си я видял как от години гасне по него… За какво, мислиш, ме води навремето да му носим курбан? Нашата Златка още преди това си беше лапнала по него…
— Не искам и да зная! — продължи да фучи Евтим. — Нямам аз дъщеря за сродяване със Силдаровците!…
— И защо? — ухили се насреща му Йосиф. — Бяно Абаджи не е, слава богу, Добри Желязков я…
— Или предпочиташ да ме видиш изплезена на въжето? — продължи да го напада по своему Златина.
Разговорът продължи така още дълго, чак до стъмване. И както става най-често, завърши с предаване на уж несломимия баща. А Евтим Димитров не само се предаде, но накрая даже се съгласи — противно на обичая — той, бащата на момичето, да отиде да скланя бъдещия сват…
4.
С натрупването на годините Бяно бе започнал да мисли, че вече надали ще има неща, които могат още да го изненадат. Когато обаче му известиха, че иска да го посети Евтим Димитров, той сам каза за себе си, че „смая се като кокошка, кога град вали“ — те наистина никога не бяха се скарвали с чорбаджи Евтим, но комай и в сговор никога не биваха. А мнимата връзка между „Влезе торлака — счупи, бърдака“ и смъртта на Евтимовия баща Димитраки идваше нещо като капак на обичайното несъгласие между двамата. Тъй или иначе Бяно не отказа срещата и дори в понеделник не се качи на долапа, за да приеме самопоканилия се гост.
Евтим дойде точно в уречения час, придружен от сина си Йосиф. Че идваха за нещо важно, това пролича още по външността им — макар и в най-обикновен летен делник, и двамата бяха в празнични дрехи и с нещо непредаваемо с думи в държането, сякаш отиваха да се черкуват. Бяно ги посрещна още при дворната порта — нито с високомерие, нито с раболепие — и ги съпроводи до трема, където седнаха на прохлада; той и Найден от едната страна, Евтим и синът му от другата, а Яна, както го изискваше приличието, остана права отстрана. Почерпиха се и размениха неизбежните встъпителни любезности, но и петимата много ясно съзнаваха, че не са се събрали нито на почерпка, нито на сладка приказка. И когато сметна, че му е дошло времето, Евтим започна отдалече:
— Сигурно се досещаш, Бяно Абаджи, че важна причина ме е довела при тебе. — Домакинът потвърди; щеше да бъде глупаво да представя, сякаш идването на Евтим за него е като случайно отбиване на приятел. — Житейската сполука на двама млади зависи от тебе и мене и грижата за нея ме доведе тук. Защото не искам да стане като в песента:
В този миг Бяно подразбра смисъла на посещението и усети как сърцето му се смръзва — вътрешният му поглед видя и неизбежната развръзка.
— Продължи, чорбаджи Евтиме — каза, за да спечели време.
— То няма много за продължаване — насилено се засмя Евтим. — Този левент тука — той кимна към Найден — е грабнал сърцето на моята гургулица Златина. Линее, горката, по-лошо от болест е нейното. И макар обичаят да налагаше вие да проводите сватовници…