— Ела — каза й нежно, — ела, Янке. Знам, голяма тежест се стовари върху ни. Но виждали сме и по-лошо, ще намерим изход…
Те влязоха в собата и седнаха с прекършени рамене един до друг на миндера. Не помръднаха, нито проговориха чак докато мрачината изпълзя и се сгуши в ъглите.
— За какво мислиш? — наруши най-сетне мълчанието Яна.
— За миналото.
— По-добре не разчовърквай миналото. Няма полза да се хванем сега за косите — ти не си ми казал, че детето е на Божура, аз съм скрила, че от първия ден, от първия час съм разбрала… Няма полза, Бяно, повярвай ми.
— Няма полза — съгласи се той. — Но аз не мислех за това минало, Янке. За малко по-далечно. Изчовърквах из паметта си разни спомени и се мъчех да ги сложа в някакъв ред.
— За Манол, нали?
— И ти ли?… — сепна се мъжът. — Да, за Манол.
— Хайде, мисли на глас. Ще ти бъде по-лесно.
— Манол хвана гората, защото уби турчин от нощната охрана току до дувара на Евтимови, а у Евтимови тогаз живееше братовчедката му Божура. После се разбра, че тя, неомъжена била трудна и чичо й, бащата на Евтим, я напъди, а я прибра добрият хаджи Рифат. Още по-късно брат ми, какъвто си беше безреден и лекомислен, извърши голям грях към войводата си, толкова голям, че причини смъртта му. И защо? Защото имало в града една жена, която носела в утробата си негово, Манолово дете, а не били венчани. И накрая, когато руснаците на генерал Дибич донесоха за кратко свободата ни и хайдутите слязоха от Балкана, една хубава млада жена с дете в ръце спирала войводите и ги питала за Манол Силдаров. Като че всичко си отиде на мястото, а, Янке?
— Отиде си и не си отиде — поклати глава жената. — И приликата на Найден с вас, Силдаровците. Съмнение е, вярно. Ама няма сигурност…
— Каква сигурност, когато досега и костите му трябва да са… — Бяно спря изведнъж. — Знаеш ли, може би все пак да успеем да стигнем от съмнение до сигурност. Чакай, не ме прекъсвай, сега си спомних нещо… Кара Танас е осъдил Манол за престъплението му, а един от дружината го посякъл. Когато да се стовари ятаганът върху врата му, брат ми изговорил едно женско име.
— Напъни се да си го спомниш! — поощри го Яна.
— Никога не съм го чувал — поклати глава мъжът. — Когато ми разказваше за злочестата участ на Манол, Кара Танас войвода не можа да си спомни името. Само било по-особено, тъй сякаш казваше. А аз по-късно немах смелост да потърся човека, който му е отсякъл главата, да го разпитам — каквото и да е, за мен той беше палачът на брат ми. Ако не бях се поддал тогава на тази милозливост…
— Разбирам — кимна Яна. — Само че ние трябва да сторим нещо, Бяно. Не е за комшията — за нашия Найден е работата.
— И за това момиче Златина — добави той. — То, горкото, също няма вина, пък животът й ще стане на прах и пепел. Лошото е, че хем се съгласявам с тебе, дето „трябва да сторим нещо“, хем не виждам какво…
Отново се умълчаха — чак докато здрачът се настани помежду им.
— Знаеш ли, аз комай намерих разковничето — каза Бяно. — Нашенци, които се преселиха на север, а сетне се върнаха като Добри Желязков, споменаваха, че Кара Танас оставил хайдушкия занаят и подхванал мирен труд нейде в Горна Добруджа. На долапа имам доста насъбрана хорска стока. Като я овалям, ще си взема вързопчето и… — Той я потупа по коляното. — Хайде, хайде, не се оклюмвай. Войната мина и гаджалите се поукротясаха, няма какво да ми се случи. Ще намеря първо Кара Танас в Добруджа, сетне и неговия човек, стига да е жив… Ако ми провърви само мъничко, Янке, ще се върна с истината.
Жената се усмихна невесело.
— Няма да те разубеждавам — каза. — Ти още навремето, когато си наумеше нещо… Помниш ли като отиде в Карнобат при руснаците? Или още по-назад — когато заведе под венчило жена, която…?
— Млък! — сърдито-ласкаво я спря той и сложи ръка върху нейната.
И докосването на двете им вкоравени от труд ръце им даде единствената топлинна през този мъчен ден.
5.
… ако някой имаше съд и… даде нещичко на Али фенди, то ти вече иди се съди.
Не се чукаше, а сякаш някой се бе врекъл да събори портата. Панайот отвори и в същия миг едно заптие едва не навря дулото на пушката си в лицето му.
— Ти не знаеш ли, че те чакат в конака бре, керата? — развика се представителят на властта. — Или за тебе нищо не значи, че кадията те е повикал на съд, а?