Панайот Хитов полека отмести пушката му.
— Не съм забравил, че днес съм повикан на съд, аго. Ама чакам брат си — хем да не съм сам, хем свидетел ще ми е по делото.
— Тръгвай тозчас пред мене! Чабуджак!
— Ама…
— Никакво „ама“! Тръгвай, ти казвам. Тебе не те чака жена ти, че да й се назлъндисваш, ами Али ефенди. Пред мен!
Нямаше как, Панайот се подчини и тръгна към конака. А заптието вървеше на крачка зад него и си мърмореше под носа: „Гиди калпазанин с калпазанин! Ще разваля рахатлъка на човека…“
Като стигнаха по-надолу, към кафенетата, Панайот се примоли:
— Слушай, аго, викат ме на съд за имот. Не съм нито крадец, нито разбойник. Моля те, върви напред или по-настрана, че тъй ме правиш за резил пред целия град.
— Ти мен ли ще учиш бре? Знам аз как се води гяурин на съд.
И не само не се вслуша в молбата на младия мъж, ами и сложи ръка върху рамото му. Панайот поначало си беше ядосан — не е малко родните ти сестри да те мамят и грабят!, — а от това своеволие направо му причерня пред очите. И в един миг забравил всичко, каквото може да последва, с рязко движение изтръгна рамото си, пък награби заптието и с все сили го тръшна посред рядката новоселска кал. Не му стигна и това, ами го натисна с коленете си и два-три пъти заби лицето му в локвата. После го остави да си отлепя клепачите и да си събира оръжието, а се отправи с бързи крачки по обиколни пътища към метоха при църквата „Свети Димитър“. Очакваше там да има повече от общинарите, но се случиха само двама — Йоргаки чорбаджи и Кутьо Ганчев.
— Таман вие ми трябвате — каза Панайот Хитов, след като поздрави. — Викат ме на съд. Елате и кажете каква е работата, иначе…
— Нямам хабер за какво те викат на съд — храбро излъга в очите му Йоргаки. Панайот разбра плитката хитрост, но въпреки това обясни:
— Преди три години, когато господ прибра мама, се делихме със сестрите ми. Тогаз аз повиках вас двамата и Петър Вичов — да видите как честно поделихме всичко и всеки си получи пая. Сега някой е подучил Мария и Калуда, сестрите ми, та искат наново дележ пред кадията. Не дойдете ли да кажете истината…
— Бог да ме убие, ако помня туй, което разправяш, Панайоте — продължи нагло да лъже Йоргаки. — Как да стана свидетел и поръчител за нещо, което не съм виждал или и да съм виждал — изфирясало ми е?…
— И на тебе ли, чорбаджи Кутьо, ти е изфирясало?
Кутьо Ганчев видимо се загърчи пред него — не му се искаше да си изкриви душата пред момъка (истината е, че той знаеше и обичаше да си прави сметката и да си търси изгодата, но нямаше вкус към лъжата), а и не му се явяваше като свидетел на нещо, за което отнапред знаеше по околни пътища, че е предрешено от Али ефенди.
— Не искай това от мене — каза. — Нямали сме ние право да ви делим и сега кадията може на мен да си го…
Докато да завърши, четири заптиета нахлуха в метоха и задърпаха Панайот със себе си. Този път той не се съпротивляваше, но докато го влачеха надолу по стълбите, извърна се и извика на чорбаджиите:
— Проклети, трижди проклети да сте! Язък, че вам се надява народът що-годе да му помогнете срещу тази пасмина…
Замъкнаха го в конака. Наблизо до вратата той видя онова злополучно заптие да се чисти от калта, а малко по-настрана и шурея си Стоян, най-големия от Бойкините петима братя, който му правеше отдалече знаци с очи и пръсти. Панайот го разбра — Стоян се бе погрижил да изкупи без съд онова тръшване в калта.
Трябваше да почака — кадията още не бил благоволил да отдели внимание на неговото дело. И там Панайот се запозна с друг един злощастник като него — фурнаджията Иван Кючуков. Извикали го не на съд, а само за сплашване: лихварят-кожодер Али ефенди му дал заем с лихва до шейсет на стоте, а кадията Али ефенди го призовал да му припомни що ще му се случи, ако не побърза да си плати борча.
— Помни ми думата, бай Иване — рече му Панайот, — аз сам, ей тъй, както ме виждаш, ще ти помогна да излезеш от тоз батак. — Той нямаше никаква представа как щеше да оправи собствения си батак, но в този час бе обладан, от такъв бяс, че поемаше върху себе си и чуждите дертове. — Няма да мине много и аз ще…
Тъй и не успя да завърши — дошъл бе неговият ред да се яви при кадията.
Натикаха задържания в една стая. А там Али ефенди беше на дружески лаф с Калуда и Мария и техните мъже. Още като видя сладката им приказка, Панайот много ясно си даде сметка какво ще последва — известно му беше как Али решава делата си, пък виждаше се, че сестрите и зетьовете вече се бяха погрижили да си опекат работата. И за съжаление не се измами: кадията слушаше самоизмислиците на сестрите, а оставаше глух, когато Панайот доказваше, че всички сметки между тях са уредени, или го прекъсваше с ругатни, като: „Мълчи бе хандзър гяур! Ти ли ще ме учиш мене!“ или „Каква упорита уста има тоз гяурин! Само въже трябва и да се обеси!“ И не след дълго последва „присъдата“: Панайот да заплати още двеста алтъна на сестрите си.