Когато Панайот малко по-късно се прибираше към дома си, от портата тъкмо изскочи брат му Христо — грабнал бе нож и се бе запътил да коли нечестните си сестри и техните мъже. Панайот обаче го спря: не, нямало да се пролива сестрински кръв, щял да им плати проклетите алтъни; а за себе си той вече бил решил…
— И какво, Панайоте? Решил си…
— Да, кръстник. И дойдох да се сбогувам с тебе, да взема благословията ти. Видя се вече — за мене живот в Сливен няма. Или трябва да хвана гората, или ме чака въже на врата, трети път не се види.
— И ти избра гората. — Нямаше упрек в тези думи, Бяно просто казваше очевидното. — А Бойка, Панайоте?
— Ще се грижа за нея, доколкото мога отдалече. Брат ми, и той обещава да я наглежда, да не я забравя…
Този разговор се водеше в един късен следобед на долапа и на него присъствуваше и Найден — Бяно го бе взел за известно време, за да поеме работата след заминаването му нагоре към Добруджа, а Панайот го познаваше добре, та не скри намеренията си от него.
— Надея се да не си въобразяваш, че горе е като в песните — дебели сенки, тлъсти агнета, руйно вино…
— Не си въобразявам, кръстник. Двамата с шурето Стоян…
— И той ли? — за пръв път се обади Найден.
— И той. Мен властта ме е стиснала за гушата, Стоян пък има да отмъщава за брат си Тодор, оня, дето гаджалите го осакатиха. Искаше с нас да излезе и брат ми, ама аз не се съгласих.
— Та щеше да кажеш за агнетата и виното — напомни Бяно.
— Двамата със Стоян знаем що ни чака, кръстник. Пообиколихме по верни приятели, за да са ни в помощ. Пък ще си вземем очите и…
Както винаги, когато имаше нужда да печели време, Бяно се залови да тъпче луличката си, после без бързане да я пали.
— Знаеш ли — каза, — преди три години в ръцете ми умря един от най-юначните хайдути, който е шетал по Стара планина. Ученик и другар на Бойчо Цеперански — туй, мисля, е достатъчна препоръка. Когато вече си отиваше, той ми каза няколко тежки думи за „занаята“. Свършено било с хайдутството, Панайоте, веднъж завинаги минало времето на вехтите и славни войводи. Безвъзвратно, тази май беше думата му.
— Мигар е искал да каже, че са се свършили юначните българи? Или че планината от майка е станала мащеха за непримиримите, които винаги са вярвали, че
— Не, не беше за това думата му. Опитът му го бе научил, че онзи хаидутин от песните вече няма място в Балкана. На негово място трябва да дойде нещо съвсем ново — юнак като Инджето или като Злати Кокарчоолу, ала и нещо по-различно. И по-голямо.
— Не те разбрах добре, кръстник.
— И аз не го разбрах добре, Панайоте. Но му повярвах. И както виждаш, запомних словата му.
— Тогаз ще река, че аз пък — е, стига да не ме намери гаджалският куршум — невям ще да стана мост между предишния хайдутин и този, бъдния.
За минута-две Бяно пак се позанимава с чибучето си.
— Всеки занаят се учи — рече многозначително. — Хамалин даже да станеш, пак се иска да те научат някои чалъми.
— Знаем го и двамата със Стоян. И се надеем да е оцелял някой от вехтите, негови чираци и калфи да станем.
Бяно се надигна и без бързане влезе в долапа. Панайот Хитов помисли, че е отишъл да нагледа китениците в барата, но се бе излъгал — не мина минута и кръстникът му се появи отново, като водеше със себе си едного, когото Панайот отдавна знаеше: Георги Трънкин. Сигурно и Георги го помнеше, защото се запъти към него с отворени за прегръдка ръце.
— Чух всичко през стеничката — каза. — Таман ми трябваха още два юнака като тебе и шурето ти, Панайоте, за да разлюлеем отново букаците на пустата Стара планина.
— Ама ти… ти не си ли някъде накъмто Добруджа, Георге?…
Георги Трънкин му разказа набързо. Шетал бил той през последните две-три години по Добруджа и Варненско под байрака на Димитра Калъчлията, ала случило се издайство на един поп, та турците хванали войводата в Шумен заедно с още неколцина от момчетата. Сега всички били в русенския зандан, някои ги чакала тъмница, втори — заточение в Анадола, а войводата…