— Що му има на младото? — попита.
— Не мога ти каза, хеким ефенди. Но ще е нещо такова, за лечението на което плаща не болното, а хекиминът… — „Турчинът“ се засмя нечестиво и прибави доверително: — Недокосвано от мъж е още, хеким ефенди, пък в лице — същинска райска хурия…
— Влизайте, влизайте по-скоро!
— Първо да се разберем за парите, хеким ефенди!
— Влизайте! — настоя Костаки. — Ако момичето е така, както го разправяш, няма да се пазаря, пък ако ще… Хайде, качвайте се! — И като изминаха стълбите, каза на „турчина“: — Ти чакай тука. Няма да съжаляваш, тъй да знаеш.
— Няма да съжалявам, сигурен съм — беше странният отговор, но гъркът не му обърна внимание. В това време той канеше „кадънчето“ към стаята си: — Ела, къзъм, ела!… Ще има да ме помниш с благодарност…
Затвори вратата след себе си и протегна похотливи ръце към „гостенката“.
— Отпусни се!… Махни това перде от красивото си лице, къзъм!…
С рязко движение „кадънчето“ отхвърли яшмака и пред очите на слисания хекимин се появи момък, когото Костаки познаваше — Хаджи Димитър, синът на хаджията Никола. В очите на мнимото кадънче светеше необуздана ярост, а в къносаната десница — лъскав ятаган.
— Сто е това? — премина на своя развален български Костаки. — За какво е този ноз в ръцете ти, Хадзи Димитре?
— За да ти наплатя за всичките ти борчове, куче краставо. — Хаджи Димитър се нахвърли върху него и докато хекиминът се разкрещя за помощ, започна да му нанася удари: — Туй е за сестрата на Желкин Никола!… Туй за булката на терзи Енчо!… Туй!…
Нямаше нужда да продължава повече — виковете за помощ престанаха, а Костаки, „заклан като яре“, се повали на пода и мръсната му душа се отдели от не по-малко омърсеното тяло.
— Да се измъкваме! — каза Димитър Дишлията, като надникна в стаята. — Виковете може да са събудили комшиите…
Понечиха да тръгнат, но един глас ги спря:
— Сполай ви, братя българи!
Обърнаха се — беше жеравненецът Николай, слугата на хекимина.
— Сполай ви! — повтори човекът. — Свършихте едно добро дело, но го доведете до край.
— Какво искаш? — попита за двамата Хаджи Димитър.
— Турчулята ще хвърлят вината върху мене… Пък и ме е страх от самия мене си, братя. Ако рекат да ме измъчват, може да не устоя…
— Идвай тук! — заповяда му Хаджи Димитър и го натика в едно килерче. — Заключвам те и оставям ключа на вратата. Така и най-тъпият ахмак от конашките копои ще разбере, че други са свършили работата.
Навън „чалмалията“ и „кадънчето“ се разделиха. Хаджи Димитър отиде на Хамам баир, където по-малкият му брат Тодор го чакаше с дрехи в ръка. Закопаха женските, а до сутринта Хаджи Димитър изчисти къната от пръстите си.
Като гръмна вестта за погубването на Костаки Хекимина, цялото християнско население на града възликува, а турците побесняха — по-късно се разбра, че покрай службата си на лекар Костаки през цялото време е бил и шпионин на конака. Заптисаха над петдесет души, между тях и Хаджи Димитър, но скоро ги пуснаха, защото не намериха улика против никого.
А бурната 1859 година продължаваше…
9.
На почукването отвори лично Евтим чорбаджи. Поздравиха се — по-любвеобилно от страна на Евтим и по-сдържано от Силдаровците — и четиримата влязоха. Бяно се огледа. Просторен, лъхащ на заможност двор, поддържан и просто смущаващо чист — навярно беше единствена грижа поне на две слугини, — да се запиташ как стопаните не са го застлали с черги, но същевременно в него се усещаше и някаква студенина и неприветливост, сякаш тук всичко беше „като за гости“, нестоплено от човешки дъх и човешки длани, бърсано и лъскано като за показ.
Докато вървяха по калдъръма, изкусно подреден в множество плетеници и различни фигури, една странна мисъл се мярна в съзнанието на Бяно. Някога, в младите години, душата му по много часове всеки ден, а сънищата му по цели нощи пребиваваха тук, бяха си създали своя подредба и по своему бродеха в нея и се чувствуваха „като у дома си“, пък всъщност сега беше първият случай — навярно щеше да остане и единственият, — когато Бяно прекрачваше „на истинско“ през този праг. Как ли е било тогава? Все такъв хлад ли е повявал от четирите края на обширния двор и от къщата, очевидно градена, без да се прави сметка на парите? В коя ли соба са живели в действителност Жечка и Божура Стефанова? Или може би Божура си е имала своя съвсем отделна, моминска собичка? На горния кат ли или долу, при слугите и хамбарите?