Долови, че е изпуснал някаква реч и побърза да се извини:
— Ще ме прощаваш, не те чух добре, Евтиме чорбаджи.
— Пътувал си по далечни места — повтори думите си Евтим, докато прекосяваха един до друг калдъръма. — Как е нататък?
— Много свят изходих и много народ видях. За кое питаш, Евтиме?
— Как живеят людете по Влашко? Въртят ли алъш-вериша?
„О, Господи! — изпъшка в себе си Бяно. — След минута ще се решава съдбата на дъщеря му, и то дъщеря, за която не на уж, а наистина дава мило и драго, пък се закахърил за алъш-вериша…“
Помисли да не отговори изобщо — идеше му някак обидно за самата Златина, — после разбра, че не ще е разумно, нито човечно („и без това нося достатъчно горчивина и тегота на този дом“ — каза си), та поблагоразуми да каже от немай-къде:
— И там кой по-добре, кой по-зле, като тука. Само дето никой не ги хули и обижда за вярата им, нито своеволи с имането им.
— Това, виж, е хубаво — рече Евтим, докато се качваха по стълбите.
— Кое?
— Ами това за имането. Оня, дето е по-пишкин в алъш-вериша, няма да е с букаи и на ръцете, и на краката само защото вярва в Христа.
В одаята, цялата застлана с дебели килими от далечна Персия и украсена се атлазени възглавки в различни цветове по миндерлиците, ги посрещна Йосиф. Настаниха се — от едната страна бащата и синът, от другата Бяно, Трънка, Яна и Найден — и разговорът като че трябваше вече да започне. Бяно Абаджи се почуди — нима щяха да говорят в отсъствието на онази, която беше най-засегната? И попита:
— А Златина, чорбаджи? Мигар тя не желае да чуе що съм донесъл от шест месеца път по далечни краища?
Евтим и Йосиф се спогледаха — от този бързо разменен поглед Бяно подразбра, че въпросът ги жегна по отворена рана.
— Абе тя, нашата Златинка… — започна с тон на недоизпипано хитруване Йосиф, но Найден го прекъсна рязко:
— Що? Да не е болна?
— А, не е — призна, посрамен, Евтим Димитров. — Нещо стана с момичето, сам не мога ви каза какво. Но от Петдесетница не ни е проговорила, не е седнала с нас на една трапеза. Цупи се… — После внезапно му хрумна: — Стори едно добро, Бяно Абаджи, иди ти я покани. Невям на тебе моята златна Златина няма да откаже…
Имаше нещо нелепо в тази молба — чужд човек, почти непознат, да замества бащата, — но Бяно предпочете да не разчовърква работата: при сполука и благополучие никой баща не стига дотам сам да се примоли за такава намеса. Запита само:
— Къде е девойката?
Упътиха го. Той почука на протката и макар че не чу много ясно покана, влезе. В собичката здрачееше, та му потрябва малко време да си приспособи очите. И тогава я видя — Златина седеше отпуснато в най-отдалечения ъгъл с безволево сплетени ръце на скута. При появяването му тя с видимо насилие над себе си се изправи:
— Добър ден, господин Силдаров.
— Добър ден и на тебе, Златино. — Той пристъпи две крачки към нея. — Оттатък сме с жената и Найден. — Не го искаше, пък последното име прозвуча натъртено и подчертано. — Няма ли да дойдеш при нас?
Тя се поколеба, но видя се, че реши да го последва.
— Може ли само една-едничка дума предварително, господин Силдаров? — И когато той потвърди, попита тихо: — След като разговаряме, ще мога ли да ви назова „татко“?
Безкрайна, нечовешка жалост сви сърцето на Бяно. Изпита желание да побегне — уплаши се да не се разридае пред момичето.
— Страх ме е, че не, Златино — призна горестно. После прибави: — И искам да знаеш, момичето ми, че до последния ден на живота си ще страдам за това…
— Разбирам — каза тя сломено, — разбирам всичко. Струва ми се — е, нека бъде предчувствие, — че пътищата ни повече никога няма да се кръстосат, господин Силдаров. Но ако все пак се случи, ще ми позволите ли да се обръщам към вас с тази най-свидна дума? Защото… защото аз вече нямам друг баща освен вас…
Бяно не разбра това последното и не помисли да пита — в подобен миг всякакъв въпрос би прозвучал като жалко клюкарство. А на въпроса й отговори, като прекара ласкава ръка по къдриците, които се подаваха изпод забрадката й — и това замести хиляди думи…
Влязоха при другите и Бяно, внезапно озовал се в ролята на домакин и разпоредител, покани момичето да седне. Златина се поколеба за секунда, после прекоси одаята и седна до Найден — толкова близо, че сукманът й покриваше коляното му. Зае своето място и Бяно. Не беше време нито за празнодумни встъпления, още по-малко — за лаф-мухабети, та той започна направо: