Не можал да я види, а в същото време станало разгромяването на дружината — продължи тихо, но отчетливо Бяно. — Тогаз в Манол заговорила съвестта и отишъл при друга хайдушка дружина и поискал от нея съд над себе си. Това станало при Злостен, нали го знаете, накъмто Котел. Признал всичко без едно — името на жената. Осъдили го на гибел, посекли го и го затрупали там нейде в Злостенските пещери.
Бяно спрея, извади шарен месал и избърса потта, избила по челото му.
— Това ли е? — попита Йосиф. Може и да имаше някакво чувство във въпроса му, но всред напрегнатото мълчание той прозвуча хладно и нелепо.
— Има още съвсем малко. Когато коленичил, и разголил врат за ятагана, брат ми на два-три пъти произнесъл едно име. Име на жена. За да чуя това име, аз пребродих всичко между Яшлар кьой в Добруджа, Букурещ и, кажи го, половината Бесарабия. Господ ми помогна да намеря палача, а него пък онази случка така впечатлила, че е запомнил последното слово на Манол. А то е било… „Божура!… Божура!…“ — Бяно повторно избърса чело. — Разбирате ли, люде? Разбираш ли и ти, Найдене? Аз не съм ти баща, а чичо, брат на баща ти. И Златина… Е, да, Златина ти е кръвна братовчедка…
Само той си знаеше колко му струваше да разкаже всичко това и повече от него — да нарани двамата млади. Сега, когато изрече и последната дума, той усети един огромен товар да се смъква от раменете му. И намери сили да огледа шестимата в тази одая. Отсреща Йосиф не изглеждаше особено развълнуван, ако нещо все пак можеше да се прочете върху лицето му, то бе някаква смес от любопитство и безстрастен сеирджилък. Обратното — Евтим беше видимо разтревожен, и то разтревожен за дъщеря си, защото просто тръпнеше в очакване на онова, което ще последва от нея. Яна бършеше една сълза, хлъзнала се по страните й, а до нея Трънка стоеше както обикновено — корава, смръщена, непреклонна. Найден гледаше надолу в краката си; сякаш камък, а не лице беше това неговото. И накрая Златина, почти сгушена до рамото му — с опънат безкръвен образ, но с учудваща решителност в очите, които сега изглеждаха челиченосиви. Докато я гледаше, Бяно почувствува една стара, много стара рана да кърви в него — в този момент Златина толкова приличаше на леля си Божура!…
— И аз ще добавя нещо — неочаквано се обади Яна. — С Божура бяхме дружки, после… после животът някак ни раздели. Когато обаче стана нещастието с нея, отидох да я навестя. Тогава ти, Найдене, беше ей толчав, пеленаче, та занесох едно юрганче и някаква дрешка за тебе. Но друго исках да кажа. Когато бях при майка ти, добрата стара Нехиря ханъм те нарече с едно галено име. Аз го чух като Манчо, а може да е било…
— Е, Манолчо, разбира се — все така безучастно рече Йосиф.
— Сега наистина нещата се проясниха — намеси се Трънка. — И ако слушаш мене, Найдене, можеш да се гордееш и с баща си, и с майка си. Манол може да е извършил грях към Алтънлъ Стоян войвода, но е намерил сили сам да потърси изкуплението му. И беше мъж и българин за чудо и приказ!… Познавах и майка ти. Славна жена беше тя, щом можа както Христос към Голгота да извърви цялата стръмнота на пътя си. И с открито чело да достигне до края му.
— Пропущаш само едно — продума Найден, без да изправя глава. — Забранената им любов е била проклятие. Това проклятие е погубило първо тях двамата… а сега се стоварва върху Златина и мене.
— Проклятието не е безименно — заговори на свой ред Златина. — Има то даже не едно, а две имена: на Евтим Димитриади и на неговия баща Димитраки чорбаджи…
— Не! Не!… — почти извика Евтим и разпери пръсти, сякаш да отблъсне някого или нещо.
— През месец май намерих една жена, която навремето е слугувала тук, в тази къща. Измекярката Донка. Ти, тате, трябва да си спомняш за нея, защото като че сте имали някакви общи спомени… Намерих я, казвам, и я разпитах. И от нея къде с убеждение, къде с дарове изтръгнах всичко за злочестината на леля ми Божура. Когато сте научили, вие двамата, чичо и братовчед, не сте протегнали ръка на нещастницата, а сте я напъдили като куче. Не любовта на Божура и Манол — това е било началото на проклятието. Дъщерята прогонена, майката доведена до самообесване…
— И заради приказките на Донка ли?…
— Не заради приказките на Донка, тате, а заради мръсотията — твоята и на баща ти, — която се съдържаше в тези приказки. Още тогава аз реших, че повече нямам баща, нямам семейство, нямам дом. Само чаках господин Силдаров да се върне от… — Лицето на младата жена за пръв път се смекчи от някакъв повей на замечтаност. — Ех, господин Силдаров, господин Силдаров, защо ли бихте този път до далечните чужбини? Ами че тя, Найденовата и моята орис, беше решена още тогаз, когато се разбра, че той е син на леля ми Божура! Какво значение имаше по-нататък дали баща му е Манол Силдаров, или някой друг?