Бяно и Яна се спогледаха — тази всъщност проста истина за първи път достигна до съзнанието им. А в същото време Златина продължи:
— Ама и аз нося сърце човешко — все си казвах, че след едно такова пътуване през миналото, погледнеш, че се разкрие нещо ново не за бащата, а за майката… Е, вижда се, не било. Чудесата все още се случват само в приказките.
И пак се възцари мълчание. Този път изглеждаше, като че ли то никога няма да свърши.
— Е, какво? — наруши го най-сетне Трънка. — Разбра се всичко. Можем да си тръгваме.
— Почакайте! — сякаш се сепна от сън Златина. — Ще си тръгвате, това се разбира. Но имам още една молба. Може ли да разменя няколко думи с Найден… насаме? — Всички потвърдиха мълчаливо. Щеше да има една голяма раздяла и никой не можеше да я осквернява с присъствието си. — Вие ли ще излезете или да излезем ние?
— Идете вие оттатък — каза Евтим. — И кажи на слугинята да донесе нещо — сладки, ракия, мезета — нам съвсем изхвръкна из акъла, че трябва да почерпим… каквото и да е било…
Младите излязоха и се чу как Златина предава бащиното си нареждане, после и хлопването на отсрещната врата зад тях.
Надонесоха ракия, краставички, курабии, емиш… Разсипаха, но никой не посегна към почерпката, само Евтим Димитров на бърза ръка обърна няколко чашки и след тях видимо се поуспокои. Минаха двадесетина минути и Бяно се надигна, след него и двете жени. Излязоха на пруста, съпроводени от стопанина на дома и неговия син.
— Повикайте Найден — помоли Бяно Абаджи. — Тръгваме си.
Йосиф почука на вратата на девойката — никой не му отговори. Почука втори път, после отвори протката. И се засмя глуповато:
— Няма ги! — каза. — Птичките са избягали…
Изтичаха при него, избутаха го. Ниското прозорче от другата страна на собичката зееше отворено, а от двамата млади нямаше и следа.
— Този разбойник!… — разкрещя се Евтим. — Повикайте стража!… Конака!… Прелъгал я е!…
Отговорът дойде оттам, откъдето най-малко го очакваше. Трънка приближи до него, улови го с две ръце за елека, разтърси го и с дива злоба, на която не можеше да не се повярва, изсъска в лицето му:
— Слушай, песи сине!… Веднъж вече си погубил двама млади. Ако сега само кажеш „гък“ да повториш мърсотата си, аз с тези мои ръце ще те убия…
Точно три денонощия по-късно Найден и Златина се прибраха всеки в дома си. Нито някой ги попита, нито те казаха къде са били и що са правили.
А още едно денонощие по-късно Евтим Димитров дотича запъхтян у Бянови. Беше по риза и чехли — от това се виждаше какво вълнение го е преследвало. Не разбраха нищо от несвързаните му приказки, обилно подправени от искрени сълзи. Натика едно листче в ръцете на Бяно. На него имаше само няколко думи — без обръщение и без подпис:
„Не ме търсете — няма да ме намерите. Пък и ще бъде загубено време за алъш-вериша…“
— Знаеш ли нещо за момичето? — обърна се Бяно към сина си.
Найден отначало не можа да отговори — устата и гърлото му бяха внезапно пресъхнали. Пийна вода от стомната и едва тогава рече:
— Не, туй е ново и за мене. И ме е страх да не би…
— Не, не е най-лошото — намеси се Яна. — Туй си личи от бележката.
— Тогава аз ще я намеря! — решително заяви Найден. — Тръгвам и без Златина няма да се върна!…
Не се поддаде на никакви убеждения. И същата вечер яхна кончето, с което Бяно бе обикалял по чужбина, и сякаш се стопи в тъмнината на есенната нощ.
10.
Светът е един мост, по който минава пътят на царя и сиромаха. Който върви по правия и справедлив път, намира спасение при бога.
Три дни и три нощи валя така, като че дядо господ бе отприщил всички небесни язове. По-право не валеше, а се изливаше; а какво беше в Балкана можеше да се съди по това, че още на зазоряване в края на първата дъждовна нощ горе забуча и застена, после по трите сливенски реки се юрна такава луда вода, каквато сливналии не помнеха от половин век.
Тъй както навън се лееше и плющеше, клуцохорчани всяка божа сутрин виждаха новоназначения директор господин Сава Доброплодии да излиза от бащиния си дом в най-горния край на Попската махала, току под самия Хамам баир — същия този дом, в който по-старите сливналии и сливналийки бяха прогледали за четмото и писмото при родителите на Доброплодни даскал хаджи Илия и даскалица хаджи Трандафила, — отваряше сиво-кафяв кариран чадър над главата си и като подскачаше по камънаците или джапаше направо през локвите, се отправяше надолу покрай Хадживълковата или избикаляше отляво през малко по-щедро закалдъръмената Драгойчева махала. Любопитни погледи и зевзешки подмятания го проследяваха по този му път, а сетне го изчакваха за обратния. Любопитството беше за чадъра — този беше вторият чадър, благоволил да посети Сливен (първият бе принадлежал на един маджарски търговец по панаира преди десетина години, ама тогава се случи все слънчево време, та маджаринът не го използуваше, а само сегиз-тогиз го отваряше над главата си, колкото да привлече мющерии) и него учителят си го бе донесъл от далечна Австрия. А зевзеклъците бяха по причина на самото това отиване до реката и връщане до Попската — трябва да бе забравил Сава Доброплодни, че когато валеше по този начин, бродът през реката се заливаше и тогава само птичките можеха да се прехвърлят от Клуцохор в същинския Сливен.