— Разбирам. Особено пък след щедрите обещания на Хатихумаюна… Но в случая може ли да се смята, че плесникът е бил заслужен? — Пашата видя колебанието на българина и го подкани: — Пред мен можете да говорите напълно искрено, господин Силдаров. Не съм човекът, който…
— Не съм го и помислил — прекъсна го на свой ред Бяно Абаджи.
— Тогава?
— Ще ви кажа само няколко неща, паша ефенди. В Сливен няма дело, което не можеш да спечелиш… стига по подходящ начин да настроиш „безпристрастния“ кадия на своя страна. Даже има нещо като установена цена: за убийство толкоз, за осакатяване толкоз, за нива толкоз…
— Разбирам — за втори път каза Садък паша. — При такова правораздаване по един начин ще гледаш на съдията, ако си този, който е платил цената, и по друг начин, ако си на отсрещната страна.
— Вторият пример е още по-прост. Преди точно десет години турска шайка обра една наша църква. Не тукашната, а клуцохорската, „Свети Никола“. Големи сръдни се сърдихме, големи обещания ни се обещаваха, пък накрая — нищо. Хем дадохме всичките имена на шайкаджиите… Просто работата се потули, а с годините и избледня…
— Този път няма да се похваля, че съм разбрал всичко…
— След една дума ще разберете. Когато на деветнадесето число бил нападнат един виден представител на властта в града ни, в дома му се намерили дарохранителниците и някои други от сребърните съдове на църквата.
— Мигар е възможно? — възкликна пашата. — Това е… това е…
— Това е просто да си обрал крадеца — помогна му Бяно. — И ако се съмнявате, аз ще ви го докажа, паша ефенди. Само, моля ви, не го искайте веднага — заради доказването може да се затрият още толкоз невинни…
Мехмед Садък паша стана и се заразхожда припряно из стаята. Навярно преодоля смайването си, понеже поне външно изглеждаше с възвърнато самообладание, когато седна отново и попита:
— А вие лично защо сте задържан, господин Силдаров?
— Девет от десетте души, които са долу, между тях и аз, не могат да отговорят на такъв въпрос. Ако е до предположение, то не ми идва друго наум, освен някакъв стар гарез. Това не е малко, паша ефенди. Стотиците други долу и толкова не могат да измислят като причина.
Отново продължителен поглед, но този път от страна на пашата.
— Свободен сте, господин Силдаров — каза. — Вие сте член на меджлиса, а аз тъй или иначе съм човекът с най-високия чин в Сливен и не мога да позволя да бъде правен на посмешище този най-висш местен орган заради някакви си лични недружелюбности и гарези. Вземете си вещите, които може би имате долу, и си вървете.
— Не мога да се съглася…
— Приемете го като заповед! — рязко го прекъсна Мехмед Садък.
— Изслушайте ме, паша ефенди. Ако решението вие така… така… — Бяно искаше да каже „принципно“, но подобни думи липсваха в речника му. — С една дума, долу има още един член на мезлиша. При това богослужител — поп Юрдан, заместник на владиката в града. Само преди час тукашните джелати го проснаха от бой… Щом вие освобождавате не човека Бяно Силдаров, а члена на мезлиша, не може да оставите в тъмницата другия член — поп Юрдан.
— Правилно! И двамата сте свободни.
— Благодаря — простичко рече българинът. — От името и на двамата благодаря. Но моля за още едно, паша ефенди. Наредете освобождаването не чрез мене, а както си е по реда. На мен надали някой ще повярва…
До стражницата при входа на кауша предаваха нему и на поп Юрдан парите, чекийките и другите отнети вещи, когато някой го повика:
— Бяно Силдар!
Бяно се обърна. Викаше го не друг, а Али ефенди; дясната ръка на кадията, с превързана китка, висеше на зелена кърпа през врата. Българинът се поколеба, после бавно приближи.
— Ето, виж! — Кадията навря превързаната си с ленено платно длан в лицето на затворника. — Можеш да благодариш на вашия бог, зер на — изпълни пожеланието ти.
Макар ръката почти да допираше устните му, Бяно нито отстъпи, нито се отмести. И произнесе бавно, но отчетливо:
— Никога не съм одобрявал — нито пожелавал — насилието. Нито такова, каквото навираш в носа ми, кадъ̀ ефенди, нито другото — той кимна към хапуса, — с което ти отмъщаваш на виновни и невинни. Защото насилието е все едно да садиш с много грижовност дръвче, което ражда отровни овошки, като отнапред знаеш, че един ден детето ти ще посегне да откъсне и захапе плод от него. И не само ще го захапе, а ще даде да вкусят още десет и на други.