— Аферим! — възкликна Найден, като ги милваше по рошавите главици. — Кой ви научи това сурвакане, юначета?
— Мама, кой! — каза Ганчо, най-малкият.
— Майка ви, разбира се — замислено произнесе Бяно. — Искал бих да видя как ли се е чувствувал баща ви, ако сте го сурвакали с тези словца…
— Не си прав, тате — обади се в защита Руска, която бе дочула промърморването му. — Баща им не само ги похвали за това сурвакане, ами им напълни по едно калпаче шекерчета за него.
— Ти не ми се сърди — миролюбиво рече Бяно, — но аз някак си не мога да си ги представя тези калпачета с шекерчета от човек, дето може да си пие кафето с каймакамина и кадията, ще рече — с турчулята, дето са за измитане из Българско, докато в другата стая джелати трошат костите на чисти и праведни българи.
— Можеш да не повярваш, тате, ала Кутьо беше там да проси милост именно за тебе.
— Ти ли го проводи?
— Няма значение. — Очевидно беше го пратила тя, но сега не желаеше да принизява заслугата му. — Важното е, че беше там не за да се наслаждава на охкането и писъците (той се поболя от тях, та като се върна, легна да се съвземе), а за да помогне според силите си.
„Разминахме се с Кутьо и това е! — с горест помисли Бяно. — Не е продажник, пък и чрез баща си е платил кървав данък за робията. Ама защо, дявол да го вземе, вечната му мисъл е за изгодата, защо гърбът му така лесно се прегъва?“
— Вярвам ти — изрече гласно. — И му благодаря за стореното усилие. И пак ще повторя: не ми се сърди, ала по̀ бих се радвал да видя бащата на моите внуци въшлясал и с насинен гръб и подути табани в кауша, заподозрян като вожд на българщината, нежели като дост и ходатай при агаларите.
— Сега ли намерихте да оправяте тия работи! — сопна им се Яна. — Русе, я доведи, дъще, тия юначета, да видят що е приготвила баба за тях…
— Пък ако слушате мене — подхвърли Бяно, — сетне вземете и Стефан и заведете децата да сурвакат Добри Желязков. Той, завалията, комай повече от всички нас се нуждае някой да му пожелае „живо-здраво до година“, пък потъна в забрава…
— Хубаво се сети, тате — каза Боян. — И аз ще отида с Руска, може злощастникът да чувствува потреба да поговори и с някой възрастен.
— И аз ще поизляза за малко — неочаквано се обади Найден.
— Що? — присмя се Трънка. — Да сурвакаш ли си намислил?
— Не — каза той мрачно. — Дълг ми е да отида до чорбаджи Евтим, тъй мисля аз. Каквито и да са по сърце с Йосиф, все пак не може да не жалят за Златина, дъщеря и сестра им е. И сигур през тези месеци неведнъж са подпитвали по околни пътища дали вече съм се върнал.
— Добре си го намислил — кимна Бяно. А Христо допълни:
— При туй разправят, че чорбаджи Евтим Димитров придобивал образа на човек само когато помислял за дъщеря си.
Че хората не ги обичаха, можеше най-лесно да се разбере в ден като днешния — ето, Нова година беше, а у тях, богаташка къща, нито едно дете не почука със сурвакница в ръка, не се полакоми от по-скъпите дарове, които навярно бяха приготвили. Истината обаче беше, че и стопаните — Евтим Димитров и Йосиф Евтимов — не се вълнуваха бог знае колко от това, дето не са били почетени; затворени и саможивци, те дори тайничко бяха благодарни — не от стиснатост заради няколкото курабии рошкови или сушени смокини, а просто така, че им спестяваха главоболието да се разправят с разни малки щурчовци, които щяха да вдигнат дома им на главата си.
Все пак някъде към обед на вратата се похлопа. Не бяха обаче сурвакари, а един гост, при вида на когото сърцето на бащата замря. И той забърза, пуфтейки, насреща му. За разлика от него, Йосиф остана горе на пруста — не съществуваше под слънцето събитие, способно да го извади от безчувствеността и леденото му спокойствие.
Найден — той беше гостът — влезе в посрещника, но отказа да седне; щял да остане съвсем малко, беше оправданието му.
— Мислех за свой дълг — каза — да ви навестя. Чухте ме, когато, тръгвайки преди няколко месеца, се заканвах, че без Златина няма да се върна. И мислех, че ще да изпитвате нужда да знаете…
— Говори по-бързо, млади човече — с непристорено вълнение го прекъсна Евтим Димитров. По челото му бе избила студена пот. — Говори, за бога! Намери ли я? Къде е моята златна Златина? Що прави? Жива и здрава ли е?
— Не удържах на думата си, господин Димитров — мрачно призна Найден. — Много свят пребродих, още повече хора разпитах, на запад до Белград стигнах и на изток до Одеса — никой, разбирате ли, никой не ми каза даже една ей такава думичка за Златина…