Евтим подсмръкна шумно, тайничко поизбърса влагата, замъглила очите му. Найден го изгледа със съжаление — каквито и кусури да имаше чорбаджията, обичта му към изчезналата дъщеря беше неподправена и дълбока. Същото обаче съвсем очевидно не важеше и за брата на Златина; той каза ни в клин, ни в ръкав:
— Ех, блазе ти, много чудесии трябва да си видял, Найдене! Мерак ми е и на мене, ама… Нали ще поразкажеш как живеят людете по белия свят?
— Глупак! — смъмри го бащата. — Това ли намери да питаш в такъв час?! — И се обърна към госта: — Чрез турската власт и аз я дирих, писах и на близки хора в Гърция. Нищо и нищо! Просто не мога да проумея как е възможно да пропадне така вдън земя… И понякога ме хваща страх да не би…
— Не! — почти изкрещя Найден. После го повтори, но си наложи да го изрече с по-овладян глас: — Това не, не е такъв човек. По-скоро си мисля за друго — да не се е хванала в някое затънтено село като учителка…
— А, учителка! — безчувствено възрази Йосиф. — Златина нямаше знание като за себе си, камо ли да учи другите…
Изведнъж разговорът се запуши от само себе си. Казаха си, каквото имаха да си казват за Златина, пък нищо друго не ги свързваше. Тогава Йосиф се опита да запълни празнината:
— Защо все пак не седнеш, Найдене? Нова година е, не можем ли да сръбнем по глътка за късмет? — И се обърна към баща си: — Хайде бе, тате, прикани братовчеда…
— Не! — с предишния висок глас, но вече не със страх, а със сухота, която преминаваше в злост, го прекъсна Найден. — Тази дума „братовчеде“ не позволявам. Не ми припомняйте, че майка ми е била от вашето коляно. И че в жилите ми има малко от вашата кръв. Особено това последното не ми го припомняйте — платих му вече и цената, и лихвата. А за майка ми, рождената, която не познавам… Нашето роднинство всъщност е прекъснато още от нея… и от ония, които са я напъдили в тежък час.
— Прекалено строго съдиш, Найдене… — опита се да смекчи разговора Евтим Димитров.
— Тъй ли? Че защо? — със зловещ присмех възрази момъкът. — Моето отмятане от роднинството е за вас чиста печалба.
— Туй пък съвсем не го разбирам — разпери ръце Йосиф и се засмя.
— Щеше да го разбереш, ако като син на Божура подирех сметка за наследството на чорбаджи Стефан…
С жестока радост видя как стрелата му улучи наведнъж и двамата, сина и бащата. Защото те най-добре знаеха, че някога, след смъртта на брат си Стефан по „Голямото чумаво“, Димитраки чорбаджи, Евтимовият баща, хитро и неусетно бе притурил големия му имот към своя, без да дава сметка нито на вдовицата, нито на сирачетата на брат си.
Тръгна си. И пак не Йосиф, а Евтим го съпроводи до дворната порта. Чорбаджията възнамеряваше при сбогуването да разсее с блага дума тягостното настроение. Но не успя — от невъзпитание или от преголяма вътрешна неприязън Найден си тръгна, без да каже нито една дума, дори без да кимне за сбогом.
— Чудя му се на курназлъка — каза, кривейки лице, Йосиф, когато малко по-късно седяха пак с баща си до горещия оджак. — Като го слушаш, ще речеш, че е най-малко сайбия на половината Аба пазар… Пък той — „на гол тумбак чифте пищови“. Сигур за да пие едно вино с приятели, от баща си пари иска…
Ако имаше малко повече хитрост, нямаше да го казва — баща му видимо беше в лошо настроение, та не биваше да му дава възможност да си го изкара върху него. А в лошо настроение беше Евтим не поради заядливостите на младия Силдаров (те не му бяха приятни, без обаче да го трогнат), а поради окончателното пропадане без вест на единствената обич в живота му — Златина.
— Присмял се хърбел на щърбел — рече той кисело, като придърпа бърдачето с ракията към себе си. — Ако не се лъжа, господинчо, когато на тебе ти се пие едно вино с приятели, също на бащините си грошове разчиташ… Ти май направи двайсет и петте, пък не мога да си спомня да си спечелил и двайсет и пет пари през живота си.
Нападката не направи абсолютно никакво впечатление на сина.
— Остава да изкараш, че е моя вината за това… — каза с присъщото му безстрастие.
— А остава пък ти да изкараш, че вината е на някой друг, например моя — не му остана длъжен бащата.
— Няма защо да го изкарвам, то си е ачик така.
„Каквото повикало, такова се обадило“ — каза си Евтим, като мислеше за себе си и за своя покоен баща. Преди доста години, трябва да имаше тридесет и пет, така или подобно бяха разговаряли Димитраки чорбаджи и Евтим, но тогава Евтим се отбраняваше, не нападаше. Сега животът се бе извъртял по такъв начин, че се водеше приблизително същият разговор, само неговата, Евтимовата роля се бе сменила из основи. Но вместо да го смекчи душевно, този спомен го ожесточи. Той сръбна от чучурчето на бърдака и проточи бавно: