Новите европейски моди не бяха нещо невиждано за Сливен — тях ги понаучиха от съпругата и дъщерята на Мехмед Садък паша Чайковски и от жените на другите поляци-офицери в казак-алая, — но една сливенка да се появи в този вид беше по-потресаващо, отколкото например един мъже да се покаже въобще, а още повече на сватбата си с обръснати мустаци. Поп Юрдан изобщо отказа да извърши обред, на който булката щеше да бъде облечена не според обичая, та венчавката насрочиха в „Свети Димитър“ — поп Димитър хаджи Костов имаше име на човек с по-широки възгледи и по-голяма търпимост към новостите.
Като се разчу за тези две неща — необикновеното облекло, доставено от далечна чужбина, и кавгата с поп Юрдан, — буквално цял Сливен се стече на венчавката: някои да изразят уважението си към учителя и към неговия богат тъст, но дваж или триж повече от най-обикновен сеирджилък; стигна се дотам, че неколцина по-млади учители или приятели на Сава Доброплодни — даскал Никола Боров, Анастас хаджи Добрев и още пет-шест други — доброволно приеха върху себе си длъжността на нещо като разпоредители: допущаха в храма само роднините и нарочно поканените, останалите по липса на друг избор трябваше да се тълпят по мегдана между църквата и конака, а най-малките даже увиснаха като гроздове по клоните на дърветата към „Дебоя“ и от другата страна — към Тевната чаршия и Аба пазар.
Изгледът на булката наистина потресе сливналии — някои само се чудеха, но повечето направо хлъцнаха: е, хаджи Марийка действително не се крепеше много сигурно на високите си токчета, но затова пък изглеждаше ефирна и сякаш не стъпваше, а се носеше на педя над земята, не един и не двама искрено се запитаха дали това е познатата им от ей такава дъщеря на хаджи Гендо, или е някаква царкиня от приказките…
Вълненията около тази паметна сватба отдавна се бяха позабравили, когато директорът Сава Доброплодни се вдигна, та отиде чак горе на Барите да търси отдушник при Бяно Абаджи, човек, към когото хранеше дълбоко уважение.
Поздравиха се сърдечно и поседнаха на приказка. И скоро-скоро учителят извади от джоба на дългия си почти до коленете сюртук един сгънат вестник; от протритите ръбове на хартията личеше, че този вестник многократно е бил четен, прибиран и пак изваждан за ново четене. Без да наднича нарочно, Бяно зърна, че е един брой на „Дунавскый лебедъ“ — вестника, който Георги Раковски бе започнал да печата тази година в Белград. Няколко броя от този вестник, внесени по тайни пътища, бяха преминавали и през Бяновите ръце.
— Много голям хъс е извадил господин Раковски по отношение на мене — каза гостът. — Вече толкоз дни се мъча да разбера причината, тъй въртя вестника и иначе въртя, не мога и не мога…
— Учудвам се за какво е могъл дотолкова да те нарочи — кимна Бяно. — Познавам те от парче месо, даскале, гледам сега и отечествополезните ти дела в нашия Сливен. Що е подразнило нашия Георги?
— За венчавката ми — въздъхна учителят. — И по-точно за дрехата, с която беше хаджи Марийка. Господин Раковски просто ме е направил за резил във вестника си. Не зная кой му е писал и го е подкокоросал, ала… — Той се запъна. — Посмешище, да, това е думата. За посмешище съм станал в страниците на този брой на вестника.
— Наистина се учудвам — повтори Бяно. — Защото в сърцето си Георги е добряк…
— „Поврага му добрините, когато не се живее от злините му“ — прекъсна го Доброплодни. — Погледнете тази страница, господин Силдаров. Ето тук, оттук започнете.
Учителят уж му подаваше вестника, пък сам зачете от него:
— „Едно знаменито лице — нали разбирате, господин Силдаров, за мен му е думата — отишло и обходило нарочно Влашка и Богданска земя, та купило един твърде голям малаков… и толко-зи голям, що-то в него може да се скрие много нещо! Освен малакова, купило и една от последния мода капелина с къдрави ресни и на горе прикривена, с пъстър подбрадник. Тия работи съ донесени в Сливен къту някои си драгоценны древности с най-голямо прилежание по пъта…“ И по-нататък: — „Малакова бил изложен, разпрегнат и разперен сред двора къту един военен шатор. А капелина била покачена на една липова върлина до него. Народа са чюдил и маил много, къту гледали тей-зи редки работи. Някои старци свирили си продължително и думали: блазе му на той-зи син! С какви работи съ е сподобил!…“ А след това захваща да усмива самата венчавка: „Сватба станала по европейски и по последня мода. Едно само било не европейско, чи сливенски моми не знаили да играят полки и мазурки…“
Доброплодни сгъна набързо вестника — личеше от движенията му, че честичко го е правил в последните дни — и го натика във вътрешния си джоб. Бяно проследи тези припрени движения и попита: