— Дали няма леснина да ни отървете от тях, юнаци?
— Ние самите сме цъфнали и завързали — избърза да го отблъсне Стоян, — само до твоите исуплийци сме останали…
Панайот Хитов обаче не сподели прекалената му предпазливост:
— Както е вярно, че човек трябва да бие и да се пази — поклати глава той, — тъй е вярно и обратното, че трябва да се пази, но и да не отказва да се бие. Не сме в гората, Стояне, само за да пакостим, когато е напълно безопасно, народът чака от нас и закрила. — И като разпита по-подробно стария човек, поръча му: — Иди на утрешната среща с двамата в Мараш боаз и не отказвай да платиш, само поискай още веднъж отсрочка. Другото остави нам.
Дядо Къньо изпълни поръчката му. И двамата главорези от Исуплий склониха да не го посичат, зер видението на трите хиляди гроша вече се мержелееше пред очите им. А когато се разделиха с него, в Мараш боаз пропукаха две пушки; единият турчин се захлупи на място по очи (в него се бе целил Стоян), вторият също се раздели с душата си, но след като пролази десетина крачки. „Едвам 19 турски лири намерихме в тях“, ще отбележи по-късно в спомените си Панайот Хитов, но няма да скрие и задоволството си, че в такива тежки дни са могли да подадат ръка на нуждаещ се брат по кръв и вяра.
Истината е обаче, че и братята по кръв и вяра им отвръщаха с преданост и готовност да им помагат дори когато за тази помощ трябваше да заплатят скъпа и прескъпа цена. Такъв беше случаят например с хромия овчар дядо Ташо от къшлата при Кара кютюк. Снабдяваше ги той с хляб и разни сухоежбини (всъщност благодарение на тази храна можаха да преживеят до пролетта), а когато една турска потеря, водена от Топчи Ахмед — все този Топчи Ахмед! — го смаза от бой, та към куция му крак прибавиха и една завинаги осакатена ръка, дядо Ташо не само не ги издаде, но и не престана да се грижи за препитанието им…
Не беше си отишла зимата, но вече се усещаше полъхът на пролетта, когато към двамата се присъединиха още двама — Никола Аджема и Хаджи Димитър, които цяла зима се бяха крили по роднини. Набавиха им дрехи и оръжие, но Панайот Хитов не само не даде да се продума за поемане друма надалече, а напротив, пожела „да влезе на вълка в устата“ — наближаваше Великден и той, възпитан в ревностна набожност настоя да се причастят. Не беше лесна задача преследвани по петите хайдути да стигнат до свещенослужител, но тук помогна Никола Аджема — той пое грижата да се свърже с чичо си поп Юрдан. И поп Юрдан не отказа на молбата им, само постави условие: нали, оставали само два дни до Великден, нему не било удобно да отиде при горските юнаци, затова нека те да отидат нощем в градината на къщата му. Довериха му се и не сбъркаха; ето какво ще разкаже по-късно Панайот Хитов за тази среща със забележителния представител на вярата „по сливенски“:
„Вечерта ставаме ний и през Клуцохорските бахчи, та в дома на попа. Прескочихме в бахчата, но като беше много рано, подрямахме си малко, докато чакахме. Ето поп Юрдан: подир полунощ, с една тояга в ръка, почуква из бахчата. Ний му се обадихме из темнотата.
— Вървете — каза попът — полека подире ми!
Заведе ни в една стая, която беше доста чиста и добре наредена, но светлината не беше толкова блестяща. Тогава поп Юрдан ни попита:
— Какво искате сега?
— Нали знаеш — да се изповядаме и причастим.
Попът ме попита:
— Ще ли са оставите от тоз хайдутлук?
— Няма да се оставим, но сега ще го захванем както трябва. Защото досега бяхме аджамии!
— Тогава само ще се причастите, не бива да се изповядвате. Щом ви изповядам, трябва да оставите хайдутлука — каза поп Юрдан. — Сега може само да се причастите…
И чете ни молитва. Причасти ни. Аз попитах:
— Ще рече, може да се причасти человек и без да се изповядва?
Поп Юрдан каза:
— Когато имате нужда да са причастявате и намерите поп и ви той откаже — бийте го и насила го накарайте да извърши обреда!
Времето беше късо. Не можахме ний доволно да приказваме с попа, но стигаше и толкоз… Време стана да си вървим. Аз извадих 5 турски лири и ги оставих на масата. Поп Юрдан отблъсна парите и ми рече:
— Вземи си тез пари и ги дай на друго място, дето по ще ти заслужат. Мен пари не ми са потребни, защото ний сме с попадията двама. Нямам деца. Държа по някое чуждо дете, та ги отхранвам.
Аз си турих пак петте лири в джоба и си отидохме. Мислех си аз сетне много, че и у нас имало добри хора. Кой се е надявал в нашия град да има такъв поп?…“