Учителят заговори. Имаше желание гласът му да звучи достолепно и самоуверено, както когато произнасяше проповедите си от амвона на „Свети Никола“, но той неволно потреперваше и издаваше вътрешното му вълнение. С добре подбрани изрази Сава Доброплодни описа що е това театър и какво е неговото значение в цивилизования свят (тук той дръзна да употреби израза „страните, отдавна скъсали със средновековната и азиатска изостаналост“). После се самопохвали, че пръв „в земята българска“ е отворил вратата да влезе театърът, но съумя да го направи така ловко, че хем да имаше хвалба, хем да не прозвучи тя като пехливанско думкане в гърдите. И след като се провикна драматично: „А нима нашият любим роден град няма правото и дълга да се изравни с Шумен, първооснователния?“, накратко поясни каква е комедията „Михал“, „преуготовлена“ от самия него, и изброи участниците — все учители и някои по-будни младежи.
Когато се поклони след словото си, Садък паша Чайковски изръкопляска; след секунда стъписване другите последваха примера му. Това беше първото ръкопляскане, чуто някога в Сливен.
Шумът не беше още заглъхнал, когато Михал Мишкоед се появи на сцената и се заоглежда в огледалото си. Беше разбира се, с поизписано с къна и моливи лице и в скъпо домашно рухо на богат чорбаджия (бяха го взели назаем от Никола Феслията и той по-късно стана пишман за тази си услуга), но още от първия миг всички познаха в него популярната фигура и смачкания нос на Димитър Инзов. Той се движеше така предвзето нагоре-надолу и тъй майтапчийски се кривотеше пред огледалото, че още преди да отвори уста за първите си думи, „салонът“ зад него се разкиска неудържимо. Злъчката-Михал изчака шумът да позатихне и като продължаваше да се наслаждава на образа си в огледалото, заговори. Според пиесата на Доброплодни той трябваше да произнесе: „Кого да вярва челяк! Очите си или ушите си!“ и тъй нататък. Но това се бе сторило недостатъчно убедително за Димитър Инзов, та той „преведе“ встъпителните си думи — пък и цялата си роля — на онзи мнимо-елински говор със задължително „благородно“ съскане, който доскоро беше отлика на гърчеещите се сливенски чорбаджии, пък и досега не беше рядкост при общуванията помежду им. И затова неговият Михал заговори по следния начин:
— Кого да вярва целяк! Оците си или усите си! Ако гледам огледалото, не ма показва толко хубав. Пък ако цуес Вица, дума ми це съм изписан! На кое да вярва целяк: това огледало по-добре сте разбира от Вица! И ако не бях пък хубав, мозесе ли да ме залюби Радка. Това не мозе да бъде. Огледалото иска хчюпване…
Преди още да завърши и да тръшне огледалото в земята, цялата соба се тресеше в неистов смях. И мнозина започнаха да припознават главния герой по съскането:
— Туй ще е Йоргаки чорбаджи!…
— Не бе, не! Само да беше по-тлъстичък, ще речеш — Евтим…
А по-възрастните измежду зрителите си припомниха фанатизираните „елини“ (така се наричаха те самите) на вече отминалата епоха:
— Димитраки чорбаджи ще да е това…
— Владишкия наместник Кирияк…
Оживлението беше толкова голямо, че Вичо — неговата роля се играеше от Стефан Гидиков — трябваше доста да поизчака, докато да произнесе своето:
— Добър ви ден, господарю…
… И се заредиха комичните патила на богатия чорбаджия Михал, подиграван и порядъчно оскубван от ласкателите Вичо и баба Марта. Публиката се смееше презглава не само на пиесата и на чудноватия външен вид на героите (особен смях предизвика чернобрадият учител Никола Боров, който изпълняваше ролята на прелестната и очарователна Радка), но в същата или даже в по-голяма степен на припознатите в актьорските изпълнения по-популярни сливенци. В това отношение не бе пощаден дори и самият автор. Когато в началото на второто „деяние“ (действие) Радкиният баща Съби (Анастас хаджи Добрев си „хортува сам“: „Който се жене в тия времена втори път, главата му иска хчюпване. Не ми стигаше, гдето изгорях първи път…“, зевзеците веднага изхихикаха:
— Туй си е вярно! Директорът най-добре го знае… И всичко вървеше „като на съвсем истинско театро“ (както остана в спомена на малцината щастливци зрители), смяха се до насита и ръкопляскаха след всяко „деяние“, а понякога и след по-майтапските случки. Наистина между третото и четвъртото „деяние“, приблизително след като кокона Мария, мащехата на Радка, отиде да се лекува в манастир, в страничната собичка, от която се появяваха артистите, се долови някаква особена бъркотия. Мнозина помислиха, че някому може и да е прилошало, дори Садък паша Чайковски проводи един от офицерите си да попита дали да не повикат доктора на алая. Но не — гюрултията позаглъхна, не се стигна и до повикване на доктор. Артистите продължиха и благополучно изиграха и последното „деяние“: Радка и Славчо благополучно се ожениха, за всеобщо удоволствие съскащият чорбаджи Михал не само остана с пръст в устата, но уж по погрешка отнесе пердаха от досегашния си ласкател Вичо и накрая бе наречен и Мишкоед… Този път ръкоплясканията гръмнаха от само себе си, без да дочакат поощрителния знак на пашата. За всеобща изненада обаче едновременно с актьорите, излезли да се поклонят на благосклонната публика, на менсофата се появи и поп Димитър хаджи Костов. Лицето му, почти разплакано и с неотразима смес от умиление и дълбоко затрогване, изглеждаше така, че възбуденият ентусиазъм на зрителите някак си от само себе си угасна, аплодисментите и виковете „машалла“ (западното „браво“ не си бе още пробило път насам) малко по малко заглъхнаха. И когато мълчанието стана почти тягостно, поп Димитър произнесе задавено, на пресекулки: