— Братя!… Мили братя!… Преди малко… вест из Цариград… Точно преди една неделя… навръх Великден… В службата… Нашият светец Иларион… Иларион Макариополски…
Той се задави в сълзи. Уплашени от недоизказаното, зрителите не смееха да помръднат. Тогава Никола Боров, както си беше в одеждите на Радка, смъмри свещеника:
— Кажи на людете, дядо попе! Не виждаш ли, че си глътнаха езиците от страх?
Поп Димитър Черното направи усилие да се овладее, но успя само да продължи по същия несвързан, начесто прекъсван от хълцане начин:
— На Великденската служба… негово светейшество Иларион… не изрекъл скверното име… на нечестивеца патриарх Кирил… а въздигнал глас… за „Всякое епископство православных“!… Братя!… Мили братя християни!… Не само Христос… Възкръсна и святата наша самостоятелна църква!…
Една безкрайна минута никой не проговори и в собата на Панчеви се възцари неестествена, почти болезнена за ушите тишина. После всеобщата радост избухна изведнъж, всички скочиха на крака, заговориха в един глас, разкрещяха се. Но то беше несвързан шум, гълчава на осемдесетина балканджийски гласа (всекиму се струваше нелепо да поздрави възраждането на българската православна църква с викове като „Ашколсун!“ или „Машалла!“), като в бъркотията с по-голямо старание можеха да се отличат думи от рода на „Вечна слава!…“ или „Да живей светиня му Иларион!“… После някой от множеството — кому ли дойде това щастливо хрумване? — издигна глас и запя:
Кой знае, може би за случай като днешния по̀ подхождаше да се изпее нещо друго, например „Достойно есть“, „Тебе хвалим, Господи“ или „Алелуя“. Но в този миг на всеобщ и всеразтърсващ трепет никой не се залови да преценява. А мъжете в собата застанаха един до друг като войници и с възторг, който граничеше с екстаз, подеха песента. И добре поне, че се намери някой по-разумен, който да я извърти на „другите думи“, дето можеха да се слушат и от турско ухо:
Не един и не двама бършеха сълзите си. И не само ги бършеха, но и не се срамяха от тях.
Садък паша Чайковски, който вече бе научил достатъчно български, разбра от край до край сцената, която ставаше пред очите му. И като се изправи, тънък и строен, той вдигна ръка и отдаде почест по турски на проявата на българския верски и национален подем. За разлика от него каймакаминът Мехмед Салих бей не разбра причината на всеобщата възбуда. Но като видя действията на пашата, също и той вдигна длан до чалмата…
Цял Сливен, раята и властта, поздравяваше онова, което след години щеше да бъде наречено Българския Великден…
6.
Те не се срещнаха, а просто налетяха един на друг. И се познаха. Случайното кръстосване на пътищата им беше неприятно и за двамата (хаджи Ставри достатъчно добре помнеше джинса и нрава и на Евтим, а преди това и на баща му Димитраки, пък Евтим бе дочул в конака, когато четяха писмо из Търново, че някой си „ваш сливналия по име хаджи Ставри обикаля из Търновско, Габровско и Севлиевско и подкокоросва раята към неподчинение и буна“), но те по негласно споразумение в еднаква степен неискрено и в еднаква степен полууспешно се престориха на радостно изненадани.