— Чужд е още на тукашните дела Иван Добровски, тате. Не е ли по-добре на негово място да повикаме даскал Никола? Никола Боров?
— Тъй да бъде. Намери ги и им кажи по мръкнало да дойдат тук долу, в херодаята. Аз ги викам, тъй им речи, за хаджи Ставри не споменавай още. — И когато момъкът излезе, обясни на госта: — Трябва да ги събера по тъмно и с предпазливост. Преди половин година стана едно нападение над тукашния кадия, та турците още са като пощръклели. Но в херодаята ще бъдем в безопасност. Давала е тя подслон на много султанови душмани. Като се почне от Алтънлъ Стоян войвода, та се стигне до Георги Раковски…
— О, боже! — плесна се по челото гостът. — Как можах да забравя!… — Той приклекна до скромния си багаж и затърси нещо в него. И никога не разбра, че така, като отпрати мислите му в друга посока, Бяно ловко го подведе — избегна да му каже своето мнение по готвеното въстание, за което уж беше първият въпрос на хаджията. — А, ето! Добре че споменахте Раковски, господин Силдаров. Нося ви този армаган от него. Нарочно дойдох не направо, а откъм Белград. И там Раковски ми даде за вас това… още топло-топло…
Беше най-новата книга на Раковски: „Няколко речи о Асеню первому…“. Бяно я пое с онова страхопочитание, с което открай време се отнасяше към всяка българска книга. Полюбува се на корицата й, сетне внимателно я разгъна. От мястото си хаджи Ставри забеляза, че вниманието му най-напред бе привлечено от илюстрациите. И се обади:
— Също и те са дело на наш българин, господин Силдаров. Рисувани са от Николай Павлович из Свищов. Надарен от самата природа зографин, но освен това получил и високо образование във Виена и Мюнхен.
Не можа да се разбере дали домакинът го чу. Той бе прелистил още няколко страници и сега прочете на глас:
— „Византийска държава из начала йоще появления си била е непримирима враждебница независимих българ, а най-паче когато тии учредиха преславски престол и почнаха да управляват царство си редовно; та гледаше на тях като на съперници, коит могат един ден да я подчинят на себе; нейно старание беше да обори и завладее българско царство и употребяваше всеки начин да би постигла цел си!“
— Какво, господин Силдаров? — с лошо прикрита уязвеност попита гостът. — Вие се подсмивате?
Бяно издигна очи и го изгледа продължително.
— Георги Раковски е един от двамата най-големи българи, които съм срещал през живота си — произнесе той сериозно и отчетливо. — Раковски и Селимински, не зная други, равни на тях. Но докато хаджи Иван Селимински срещнах и опознах вече отраснал и изучен, с една дума — завършен, с Раковски е друго. Зная го от ей такъв. И той, тъй да се рече, избуя и извиси дух и знания пред очите ми…
— Няма да мине много — тихо вметна хаджи Ставри — и вие ще издигнете Раковски на още едно стъпало по-високо, където никой друг не стои редом с него. Доктор Селимински също ратува за общия ни идеал, но той в много отношения е далеч от Раковски!
Бяно с нищо не показа да го е чул и продължи по същия начин:
— Водач на родолюбците, воин с оръжие в ръка и вожд едновременно, стихотворец, вестникар, историк, изследвач на богатствата на народната реч и на обичаите, политик… Остана ли нещо, което това довчерашно момче не е достигнало?
— Но вие се позасмяхте одеве, когато прочетохте няколко реда от книгата… — с предишната нацупеност напомни гостът.
— Да, вярно е. — Бяно се усмихна. — Георги Раковски не е без кусури… и слава богу, че не е, иначе той щеше да бъде ангел небесен, а не човек. И кусура му аз намирам в неговото писано слово. Не знам как по-точно да се изразя. Когато човек приказва с Раковски, той говори простичко и безизкуствено, като всички нас. Захване ли обаче да пише, без значение дали ще е стихотворение, или обикновена статийка в „Дунавскый лебедъ“, речта му изведнъж става… става… невярна, съчинена, измислена, насилена. Ето, слушайте само няколко реда от неговия „Горски пътник“ и ще разберете онова, за което думите ми са бедни да го изразят:
— Е, драги господин хаджи Ставри, съгласете се, че така никой жив човек не говори…
Хаджи Ставри хаджи Койнов приготви уста да отговори нещо, но стопанинът го прекъсна с предупредително вдигане на ръка. Ослушаха се. Откъм двора се разнесе особено подсвирване.