Първите поканени бяха започнали да се събират.
— А, сега разбирам старанието на Топчи Ахмед — каза Анастас хаджи Добрев, последният от повиканите, докато се ръкуваше с хаджи Ставри. И обясни: — Бяхме с приятели в хана на Никола Кебеджията (там, горките, сега се оправят само хаджи Маринка и дъщерите, не останаха от мъжете в това семейство!) на приказка и чаша вино. По едно време нахлу Топчи Ахмед с неколцина заптиета. Огледаха всички един по един и си тръгнаха. Ама преди това почерпихме едного от хората му, та той ни издаде: търсели да заптисат един мъж, в северняшки дрехи, с ястъклии мустаци и със сключени гъсти вежди.
— Е — засмя се в отговор Хаджи Ставри, — ще рече, Евтим чорбаджи добре си е свършил работата… — И разказа неприятната случка при влизането си в Сливен.
— Рано или късно ще се наложи да извием врата на това турско мекере — с ледена заплашителност произнесе Найден.
„Сега ще се отплеснат в закани за разчиствания на сметки — помисли Бяно, който седеше по-настрана в херодаята и мълчаливо смучеше парлив дим от лулата си. — Дали и ние не бяхме така едно време? Уж кроехме големи работи, пък теглихме един бой на Димитраки и Кириак, пратихме Цено, мир на праха му, да стреля Узун Шерифаа… Не, не, момчета! Не! Неразплатените лични сметки тежат, ама те все пак трябва да си остават на задно място…“
За щастие обаче още следният момент му показа, че е разсъждавал и съдил погрешно. И опровержението дойде от онзи, който би трябвало да е най-засегнат от злополучното събитие:
— Евтим Димитров си е свършил своята работа, приятели — повтори думите си хаджи Ставри. — Нека и ние да свършим нашата, пък едва после ще можем с чиста съвест да питаме тогова и оногова „кой кум, кой сват“.
„Виж го ти! — възрадва му се в себе си Бяно Абаджи. — Не само се възхищава от Раковски, но е научил от него и най-важното — да не се заплесва по второстепенното…“
— Ние все още не знаем коя е нашата работа, господине — напомни междувременно Панайот Минков и с това показа, че също е от хората, които умеят да вървят направо, без да се помайват по пътя.
— За това съм тук, братя, да ви го обясня. И пак за това господин Силдаров, като прецени, че вие сте най-подходящи да станете първоапостоли на голямото дело, за което се върнах в родния град, ви покани за този разговор…
„Хитър! — прецени наум Бяно. — Хитър и умен! Похвали ги и с това ги приласка към замисъла си, а като ги определи за апостоли, веднага ги постави в подчинено положение спрямо себе си.“ Каза си това и веднага се заслуша — хаджи Ставри бе започнал словото си.
Говореше умно, отчетливо и с напиращ иззад думите вътрешен огън — така говорят хората, на които речта извира направо от сърцето. Започна с вековната робия и с лъжовността на разните хатишерифи и хатихумаюни („излязоха бошлаф още преди да са разгласени“), но имаше достатъчно съобразителност да не задълбава в двете теми — тъй или иначе онези, които ден подир ден се пържеха на този огън, знаеха положението на нещата по-добре, отколкото другите, дето следяха живота в Турско, но откъм свободна Русия. Ала после, когато заговори за въстанията и освобожденията на Гърция, Черна гора и Сърбия, в гласа му се усети ожесточение, че и недоизречен упрек; все едно че искаше да каже: „И какво? Мигар гърци, черногорци и сърби са по юнаци от нас, потомците на Симеона, Самуила и Иван Асеня?“ И като изпревари неизреченото им възражение, той отново досегна гордостта и самочувствието им:
— Но ще речете, че Черна гора е загубена някъде там на запад из далечните планини и че с нея и без нея за гаджалите е все тая, докато Българско, земите, населени с българи, почти опират до Цариград. Така е, братя. Така е и следва да се гордеем, че е така. Защото българинът винаги е давал уроци на съседите си по храброст, само нашият Сливен колко пълководци е дарил и на гърци, и на сърби в техните въстания! Всекиму според майсторлъка, братя. Щом сме юнашко племе и знаем да леем своя и чужда кръв за свидното си отечество, нека да го направим както ни се полага — напук на трудностите!…
„Добре го каза! — похвали го наум Бяно. — Добре го каза, макар че…“ Зад това „макар че“ беше споменът му за безчисления аскер, който се бе низал седмици и месеци през Сливен по време на двете последни войни на турчина срещу Дядо Иван. Голяма, много голяма сила притежава Турция, дано тези луди-млади не се заслепят да го забравят!…
Докато премисляше тези неща, той бе изпуснал част от словото на хаджи Ставри. И сега се заслуша отново. А той, гостът, вече попривършваше. Като припомняше, че преди седем столетия свободата на поробената от византийците България бе изгряла пак по тези места, хаджи Ставри съобщи, че българите от Търновско и Габровско вече са готови за великото дело, отвъд Дунава и в Сръбско чакат други хиляди, и с огнени думи прикани и Сливен, „люлка на войводи и юнаци“, час по-скоро да последва техния пример.