Бяно имаше желание да погадае кой от присъствуващите по какъв начин ще се отзове на призива. Но не му остана време за гадаене: едва хаджи Ставри завърши пламенния си призив и двама тозчас скочиха на нозе и се развикаха:
— На оръжие!… Бунт!… Няма що да чакаме!… Долу полумесеца!…
Бяха, разбира се, Анастас хаджи Добрев и Найден. Другите трима обаче не последваха лесния им ентусиазъм. Най-близо до Анастас и Найден беше Никола Боров; е, той чак не крещеше и не размахваше пестници като тях, но искрящият му поглед и настръхналата стойка на тялото издаваха, че е готов всеки миг да ги последва. Стефан Гидиков обаче въсеше чело, а Панайот Минков клатеше в съмнение глава.
— Какво? — попита, леко стъписан, хаджи Ставри, като се обръщаше предимно към двамата последни. — Страх ли ни е? Или сме на мнение, че не сме се наробували достатъчно?
Имаше твърде много предизвикателство и обида във въпросите му, но Гидиков и Минков показаха достатъчно благородство, за да се престорят, че не са ги забелязали. После за двамата отговори Стефан Гидиков. Като извърна към госта слабото си лице, той изговори ясно:
— Щом се обръщате първо към нас, хаджи, следва да се помисли, че в утрешното въстание ние ще водим сливенските юнаци.
— Разумява се от само себе си — побърза да го увери хаджията.
— Е, не ви ли се струва малко, хм, аджамийско и лекомислено водачите на едно въстание да научат днес, а да вдигнат народа утре?
— И каква ще е нашата цел? — обади се след него Панайот Минков. — Да воюваме за победа и свобода или просто да поведем народа като добитък към кланица?
— Разумява се… — несигурно започна да повтаря предишните си думи гостът, но Минков го прекъсна:
— Никак даже не се разумява, господине. Ако замисляме истинско въстание, а не авантюра — (думата авантюра също отскоро бе нашироко навлязла в речника на сливенци), — ние трябва да имаме сигурни бойци, план, храна, джепане, изпитани войводи и пълководци. Това са все неща, които не се решават и подготвят за една нощ.
Хаджи Ставри се огледа безпомощно. Буйните до преди минута Анастас хаджи Добрев и Найден Силдаров тихомълком се бяха върнали на предишните си места, стопанинът Бяно Абаджи старателно отбягна да срещне погледа му.
— И какво тогаз? — попита той. — Следва ли да смятам, че уж юначният Сливен ще остане настрана от всенародното дело?
— Не, не следва — беше спокойният отговор на Стефан Гидиков. — Сливенци нивга не са се посрамвали в народните работи, няма да се посрамят и сега. Но ние, господине, имаме нужда от две неща. Да сме уверени, че е подготвено наистина едно всенародно дело. И да имаме достатъчно време, за да влезем в него подготвени.
На това място Бяно сметна, че вече му е дълг да излезе от ролята си на безстрастен наблюдател. И като се поокашля, произнесе миролюбиво:
— Стефан и Панайот са прави, хаджи. Там, където ще се лее кръв, народна кръв, не може да се допуща прибързаност и лекомислие. — И побърза да предварди някоя острота: — Сигурен съм, че и вие, и Георги Раковски мислите по същия начин. И че пак заедно с нас имате ясна представа, че врагът, който ще трябва да преборим, не е както е бил по времето на великите си завоеватели, но и съвсем не е слабак.
— По времето на Петра и Асеня въстанието е започнало с още по-малобройни сили, но въпреки това е довело до победа — не се предаде лесно хаджи Ставри.
— Да, господине — отговори веднага Панайот Минков. — Но византийците не са разполагали с белгийски нарезни пушки и крупови оръдия…
Настана кратко мълчание. После гостът каза благородно:
— Какво пък, може би наистина да сте прави. Та нали затова сме се събрали — да огледаме задружно всичко и да приемем най-полезното за делото решение.
След тези думи се поотпуснаха. И разговорът изведнъж тръгна по друг начин — по-спокоен по тон и по-мъдър по съдържание. Умуваха, речи го, до първи петли. И се споразумяха за много неща. Щяха овреме да приготвят за въстание младежта на Сливен (хаджи Ставри обеща да остане до някое време тук, да помага със съвет и със самото си присъствие), а чрез верните им учители и свещеници — и годните да носят оръжие от каазата. Щяха да се разтичат за оръжие и джепане, за храна щяха да поръчат всеки въстаник да се погрижи сам. Бяно Абаджи пое дълг да се свърже с Георги Трънкин и Панайот Хитов в Балкана — нали и двамата му се падаха роднини — и да ги призове за вождове на народа в утрешните битки. Анастас Хаджи Добрев увери, че „също разбира нещичко от тези работи“ и се задължи да извежда по-големите ученици и някои от по-сигурните чираци и калфи и дати учи на талим — думата „военно обучение“ още беше чужда на сливенци. Хаджи Ставри щеше пък да се постарае „да държи связ“ (като бивш руски офицер от Кримската война такива изрази не бяха чужди на речника му) с другите подготвени за бунта люде от двете страни на Стара планина; за него решиха още начесто да сменя скривалищата си, за да не го надушат „конашките копои“. Не пропуснаха да помислят и за знамето на утрешната сливенска дружина.