— Тогава кажи истината: знаеш ли що е извършил вчера по икиндия твоят син Найден?
— Зная, кадийо — произнесе ясно Бяно Абаджи, но преди доволната усмивка да разцъфне докрай върху лицето на Али ефенди, продължи по същия начин: — Нощес Топчи Ахмед на няколко пъти ми набива със сопи и ритници тази ваша истина.
При тези думи Садък паша Чайковски отвори уста да се намеси, но само след миг колебание се отказа. Защото пред него се играеше прастарата игра на котка и мишка, като с достойното си държане и умните си отговори българинът, веднага успя да постави Али ефенди в ролята на мишката.
А междувременно Бяно Силдаров продължи:
— Разбирам какво ще искаш да изкараш, кадъ̀ ефенди. Не си прави труд: имате моята дума — а мога и да го докажа със свидетели, — че днес е точно двадесет и четвъртият ден, откакто последен път съм виждал сина си Найден. Чувах, че бил в Сливен, но къде е ходил, що е правил, под кой покрив е спал — не зная. Не се е обаждал нито при мене горе, на Барите, нито на майка си у дома, нито на брат си и сестра си. Това е!
Каза го така, че изглеждаше нелепо да се усъмниш в думите му. И все пак Хюсеин бей не скри изненадата си:
— Учудвам се, Бяно ефенди. Не ми се вижда в реда на нещата един син двадесет и четири дни да е в същия град и да не се обади на родителите си. Или такива са обичаите тук, в Сливен?
— А! — изкиска се на това място Мехмед Салих бей. — Това са обичаи не на сливналии, а само на този Найден Силдароглу. Чувах есенес, че като се заплеснал по една фуста и тръгнал из царщината да…
— Мисля, че любовните дела на сина ми нямат място в този разговор — сухо го прекъсна Бяно.
— А, защо? — обади се някак лековато Садък паша, като нагласяше монокъла на окото си. — Един мъж, който заради любовта си е способен да обиколи империята, спокойно може по същите причини и три-четири седмици да не се весне в бащиния си дом.
Бяно Абаджи размисли върху думите му, разбра, че с тях пашата всъщност му подаваше ръка и с кимване на глава му поблагодари.
— Чини ми се — подхвърли многозначително Али ефенди, — че който е тръгнал по севдаллък, не вади пищови срещу служителите на реда…
— А мен пък ми се чини, кадийо — беше незабавният отговор на българина, — че не е уместно да свързваш сина ми Найден със снощните зулуми. Даваш ли си сметка, че ако помоля да призовеш човека — а той бил единствен, — който уж го е познал, обвинението ти ще се пукне като сапунен мехур?
Беше вярно; читателят навярно си спомня, че онзи, който бе видял по-отблизо Найден и бе извикал името му, секунда след това се бе простил с живота си.
— Достатъчно е, че е обадил името му. Думата на един правоверен е достатъчна — каза Али ефенди, но гласът му не прозвуча особено убедително. После запита: — Къде е сега този твой влюбчив син, Бяно Силдар?
— Нямам никаква представа — обясни запитаният. — Не само за сега, но изобщо за последните няколко седмици.
Умълчаха се. После Хюсеин бей рече с наглед свойствената му (в действителност тя беше привидна) отпуснатост:
— Струва ми се, че нямаме повече работа тука. — И натърти: — Нито ние, нито челебията, когото домакинът е, хм, поканил.
— И аз така мисля — побърза да се съгласи от ъгъла Мехмед Салих бей. — Но ние пак ще се съберем, ефендилер. Когато моите аждери-заптиета спипат този… — ново изкискване, — този усърден севдик с пушка в ръка в Балкана, ще има пак да си поговорим.
Али ефенди очакваше, че най-напред снизходително ще освободи задържания, а другите гости ще си тръгнат по-късно, след като изпълнят правилата на османското гостоприемство. Те обаче настанаха заедно с българина. Ядоса се, та вместо да запази хладнокръвие, нему скимна да се заяде за „довиждане“ с този гяур, който отколе дръзваше да влиза в противоречие с него:
— Е, що, Бяно Силдар? — подхвърли ехидно. — В твоите очи може това снощното да е било предсказаната буря, а? Много здраве имаш, драги, много здраве, няколко куршума из засада не са никаква буря. А бурята — тя вече започна, ама между вас, гяурите-българи. Скоро, съвсем скоро ще ви гледаме сеира, когато ще се хванете едни други за гушите…
Бяно го изгледа неразбиращо, но се въздържа, не каза нищо. И излезе, без да се сбогува.
След малко пред вратата на богаташкия дом на кадията се изправиха четиримата, които допреди минута бяха в селямлъка му.
— Какво, миралай бей — рече Садък паша, — ще ме съпроводите ли до дома, за да завършим разговора си?