— А, милостиня! — разбра го по своему Бяно. — Добри Желязков не е човекът, който ще приеме милостиня. С тази негова гордост…
— Не е милостиня, а издръжка, която се получава по право.
— И така да се извърти, пак няма да приеме. Такъв честолюбец като Добри!…
Този път не Бяно, а миралаят срасна крака в калдъръма.
— Защо да не опитаме веднага, а? Имаше там някаква подходяща ваша поговорка…
— „Да се кове желязото, докато е горещо“ — подсказа Бяно.
— От вас искам само услугата да ми покажете къщата му. Нататък желязото ще се опитам да изкова аз…
Бяно не каза нищо, само свърна наляво към Мангърската махала.
9.
На почукването му се отзова една скулеста и бледовата жена; Хюсеин бей не можа да определи възрастта й, но за друго позна безпогрешно — тя в никакъв случай не беше прислужница и това, че домът на един Добри Желязков нямаше прислуга, го слиса. А другото — че жената се стъписа при вида на униформата му — не му направи особено впечатление: той вече се бе научил как българите възприемат появяването на униформен човек пред вратата си.
— Не се плашете — предразполагащо рече миралаят, — не съм дошъл за лошо…
— Щях да се учудя, ако беше обратното — с неочаквано самообладание отговори жената. Тя беше Иванка, по баща Миркович, снаха на Добри Желязков. — В този дом твърде отдавна не може да се направи нищо по-лошо от онова, което вече го има.
— Бих искал да се видя с Добри Желязков ефенди. Да се видя като гост. Ще имате ли любезността да го попитате дали ще ме приеме?
Иванка Желязкова се изненада: този забитин с черна къдрава брада и леко гърбав нос говореше на съвсем правилен турски, но сякаш си превеждаше от друг език. „Ще имате ли любезността да го попитате…“ — кой истински правоверен би бил в състояние да скърпи такъв израз?
— За кого да му кажа? — осведоми се тя.
— Наричам се Хюсеин, Хюсеин бей, но името ми няма да му каже нищо.
— Заповядайте, Хюсеин бей. — Тя го въведе в къщата. — Предупреждавам ви, че ще трябва да почакате: свекърът ми е в такова положение, че ако реши да се срещне с вас, ще е необходимо доста да се погрижа за вида му.
— В такъв случай, стига да нямате нищо против, ще почакам на двора. — На лицето на миралая отново се появи подкупващата му усмивка. — Водя много затворен живот, знаете, та малко въздух…
Жената се съгласи и Хюсеин бей остана сам на двора. Сплете ръце отзад и се заразхожда. Всичко тук лъхаше на минало величие и на настоящ недоимък; не беше необходима кой знае каква прозорливост, за да се види, че доста години деляха стопанина на дома от зенита на живота му и оттогава насам бе последвало едно непрекъснато слизане надолу. Къщата не беше измазвана отдавна, бурени се подаваха между каменната настилка от нея до дворната врата, един кестен, навярно някога бил гордост за дома, сега стърчеше изсъхнал и изкривен като сакат. По-нататък на оградата бяха забучени няколко паунови пера — това бе единственият спомен, че по други времена в чичеклика на къщата гордо са пристъпвали тези чаровни птици…
Мина значително по-малко време, отколкото миралаят очакваше, и същата жена на неопределена възраст го покани. Той мълчаливо я последва в къщата (тук също личаха белезите на нуждата и оскъдицата) и влезе в стаята, която тя му посочи. Когато очите му привикнаха към полумрака — на прозорците бяха спуснати твърде плътни пердета, — Хюсеин бей, различи домакина. Той полулежеше-полуседеше на един одър в отсрещния ъгъл на стаята — целият потънал в дебели възглавници от пух, с ръце върху завивката, протегнати покрай тялото. А в средата на най-голямата възглавница се виждаха едно широко изпъкнало чело, пооредяла русо-бяла коса, прошарени вежди и мустаци и чифт сини очи, в които се четяха страдание и още буден разум. Беят промърмори своето „Добър ден“, свали феса си и прекрачи напред. Сега можа да забележи, че Добри Желязков бе облечен в светеща от чистота риза, но видимо протрита на яката и около изсъхналите китки на ръцете.
— Зоват ме Хюсеин бей — представи се той, докато сядаше на стола, посочен му от стопанина.
— Трябва да не сте много отдавна в лоното на правата вяра — неочаквано каза Добри Желязков и този странен начин на посрещане доведе една от приятните усмивки на госта.
— Не крия — каза той. — По род съм арменец. И все пак… Да, и все таки как го разбрахте така изведнъж?