— Просто не сте се освободили още от европейските си обноски, бей. Един истински мюсюлманин никога не сваля феса или чалмата си.
Усмивката стана толкова широка, че разкри двете редици седефени зъби на миралая, които бляснаха на фона на черната му брада.
— Не се учудвам, че човек с такава наблюдателност е постигнал толкова много!…
— Шегувате ли се, бей? — Сините очи станаха подозрителни, после помръкнаха. — „Толкова много!“ Един жив труп, животецът в който се крепи само по милостта на роднини и приятели…
— Не се шегувам — отговори сериозно миралаят. — И ако трябва да бъда съвсем откровен, ще ви призная, че главното чувство, което изпитвам в момента, е завистта. Да, да, завистта. Ще ви кажа честно: готов съм тозчас да дам здраве, чин, състояние, всичко, но да си осигуря като вас уважението на съвременниците и признанието на бъдните поколения. И това не са надути думи, челеби. Ако не се боях, че може да ме отблъснете, щях да коленича и да целуна тези уж робски ръце, които сами са прелистили нова страница в империята на „господарите“. Кълна се във всичко най-свято: в този град един ден ще ви бъде вдигнат най-личен паметник, само не зная дали той ще бъде от признателна Турция или от съотечествениците ви, които вечно ще се гордеят с вас.
Помръкването в синия поглед се смени от умиление.
— Не разбирам дали наистина го казвате по убеждение, или само за да стоплите сърцето на…
— Можете да ми вярвате, Желязков ефенди, аз зная какво говоря. Впрочем пропуснах да ви съобщя, че аз съм новият миралай на фабриката, създадена от вас. И съм изпратен на този пост не защото съм племенник на някой везир или съм го купил с подобаващ подкуп, а понеже съм изучил текстилната индустрия в Лиеж и Бордо. Вие наистина сте извършили едно чудо и аз, миралай Хюсеин бей, дойдох да ви се поклоня.
— Щастлив съм да чуя, че моята фабрика има нов управител. Вестите за поразиите на този некадърник Мустафа Кяни бей ме убиваха наравно с болестта.
Разговорът за малко прекъсна. Снахата Иванка Желязкова влезе и поднесе на госта кафе и сладко, после безшумно ги остави пак сами.
— Само от няколко дни съм тук и все още се запознавам с фабриката — поде отново Хюсеин бей. — И мога да ви кажа, челеби, че просто личи докога сте били там и кога други са поели работата ви. То е толкова ясно, като… Какъв пример да дам? Все едно къща, направена донякъде от майстор, а довършена от чирак — такова е производството на фабриката от първите топове сукно до днес.
Добри Желязков се бе борил с разчувствуването си, но сега се остави да бъде надвит от него. И на клепачите му — същински маргарит! — лъснаха две едри сълзи.
— Благодаря… благодаря от сърце… миралай Хюсеин бей… Вие… вие просто ми върнахте вярата, че животът ми не е минал напусто…
— А, напусто! — Гостът остави неопитаното кафе на масичката до себе си. — Бих искал моят живот да премине така напусто, както вашият! Дошъл съм с две молби, Желязков челеби.
— Молби? — тъжно се присмя болният. — Молби към мен?
— Имам желанието да обновя фабриката и да й върна онова значение, което е имала тя, когато е била във вашите ръце. Страхувам се обаче, че знанията и опитът няма да ми стигат всякога. Молбата ми е да ми позволите от време на време да идвам тука, да сядаме така един срещу друг и да споделям… да поисквам съвет…
— О, господи!… — изпъшка, трогнат, Добри Желязков. После за малко се върна предишната му подозрителност. — Да споделите, да поискате съвет… Какво например бихте искали да споделите днес, бей?
— Машините се стопанисват лошо, не, направо са занемарени. Какво говоря, те са си, най-точно казано, унищожени. Трябва да се сменят части, някои станове да се подменят с нови… — Той извади някакви листове от джобовете си. — Ето тук… Мога ли да ви запозная с някои от наблюденията си?
Фабрикаджията се съгласи. И повече от час двамата — първооснователят и наследникът — се задълбаха в цифри, технически преценки, предположения, идеи и възражения, спорове за машинни части и за промени в начина на производството, заплати и други облаги на „хаврикаджиите“. Добри Желязков забрави подозрителността си, оживи се, може би за пръв път от година главата му се отлепи от пухената възглавница, костеливият му пръст се вдигаше предупредително нагоре или рисуваше някакви машинарии (той все още казваше „чаркове“) във въздуха. И само едно не разбра той в този живителен час — че благородният Хюсеин бей се съветваше с него за неща, за които отдавна бе взел своето решение…